Кемал въртеше педалите по ледените улици и час по час плахо се озърташе назад. Никой не го преследваше. „Трябва да отида при Дейна — отчаяно си помисли той. — Не мога да им позволя да я наранят.“ Проблемът беше, че студиото на УТН се намираше в другия край на Вашингтон.
Стигна до една автобусна спирка, скочи от велосипеда и го хвърли на тревата. Когато видя, че се приближава автобус, бръкна в джобовете си и разбра, че няма пари.
Момчето спря един минувач.
— Извинете ме, може ли да…
— Чупката, хлапе.
Опита с възрастна жена.
— Извинете ме, трябва да се кача на автобуса, но… — Жената не му обърна внимание.
Кемал стоеше на студа без палто и трепереше. Като че ли никой не го забелязваше. „Трябва да намеря пари.“
Момчето свали протезата си и я остави на тревата. Когато видя следващия минувач, протегна чуканчето си.
— Извинете, господине. Можете ли да ми дадете пари за автобуса?
Мъжът спря.
— Разбира се, синко — отвърна той и му даде един долар.
— Благодаря ви.
Когато мъжът се отдалечи, Кемал бързо си сложи протезата. Приближаваше автобус. „Успях“ — триумфално си помисли той. В този момент нещо го парна по тила. Момчето понечи да се обърне, ала очите му се замъглиха. Някакъв глас в главата му извика: „Не! Не!“. Кемал се свлече на земята и изпадна в безсъзнание. Около него започна да се събира тълпа.
— Какво се е случило?
— Припаднал ли е?
— Ще се оправи ли?
— Синът ми е диабетик — каза един мъж. — Аз ще се погрижа за него. — Той вдигна Кемал на ръце и го понесе към очакващата го лимузина.
Апартаментът на Аби Ласман се намираше в северозападната част на Вашингтон. Бе голям, с модерни мебели и бели килими. Докато чакаше телефона да иззвъни, Дейна нервно крачеше назад-напред. „Кемал е добре. Нямат причина да му направят нищо лошо. Всичко ще е наред. Къде е той? Защо не могат да го открият?“
Телефонният звън я сепна. Тя грабна слушалката.
— Ало?
Даваше свободно. Отново се разнесе звън и Дейна разбра, че е клетъчният й телефон.
— Джеф?
— Търсим те, Дейна — тихо каза Роджър Хъдсън. — Кемал е при нас.
Тя се вцепени.
— Роджър…
— Боя се, че вече не мога да контролирам хората тук. Те искат да отрежат и другата ръка на Кемал. Да им позволя ли?
— Не! — изпищя Дейна. — Какво… какво искаш?
— Само да поговорим — успокоително отвърна сенаторът. — Искам да дойдеш вкъщи. Сама. Ако доведеш някого, ти ще си виновна за онова, което ще се случи с Кемал.
— Роджър…
— Ще те чакам след половин час. — Връзката прекъсна.
Дейна все още не можеше да помръдне. „Нищо не бива да се случи с Кемал. Нищо не бива да се случи с Кемал.“ Тя с треперещи пръсти набра номера на Мат Бейкър. Включи се телефонният му секретар.
— Тук е кабинетът на Мат Бейкър. В момента ме няма, но ако оставите съобщение, ще ви потърся при първа възможност.
Разнесе се сигнал. Дейна дълбоко си пое дъх.
— Мат, аз… току-що ми се обади Роджър Хъдсън. Кемал е у тях. Отивам там. Моля те, побързай преди с Кемал да се случи нещо. Доведи полиция. Побързай!
Изключи клетъчния си телефон и се запъти към вратата.
Аби Ласман оставяше пощата на бюрото на Мат Бейкър, когато забеляза светещата лампичка на телефона. Тя набра паролата и изслуша съобщението на Дейна. После се усмихна и натисна бутона за изтриване.
Веднага щом кацна на летище „Дълес“, Джеф се обади на Дейна. По време на целия полет беше мислил за странните нотки в гласа й, за онова смущаващо „ако ми се случи нещо“. Тя не отговаряше на клетъчния си телефон. Джеф опита в апартамента й. Същият резултат. Взе такси и даде адреса на УТН.
Когато влезе в офиса на Мат, Аби го посрещна с думите:
— Джеф! Радвам се да те видя.
— Благодаря, Аби. — Той се запъти към вътрешния кабинет.
— Е, значи се върна — изправи се от бюрото си Мат. — Как е Рейчъл?
— Добре е — безизразно отвърна Джеф. — Къде е Дейна? Не отговаря на телефона си.
— Боже мой, ти не знаеш какво става, нали?
— Разказвай — напрегнато рече Джеф.
Аби подслушваше, долепила ухо до затворената врата. Чуваше само откъслечни изрази от разговора.
— … опити да я убият… Саша Жданов… Красноярск двайсет и шест… Кемал… Роджър Хъдсън…
Беше чула достатъчно. Бързо се върна на бюрото си и вдигна слушалката. Секунди по-късно разговаряше с Роджър Хъдсън.
Джеф смаяно слушаше Мат.
— Не мога да повярвам!
— Всичко е вярно — увери го Бейкър. — Дейна е у Аби. Ще кажа на Аби пак да опита да се свърже с нея. — Той натисна бутона на интеркома, ала преди да успее да каже нещо, чу гласа на секретарката си.