— Какво е казала госпожица Килгор?
— Че и двама ни ще убие, ако те оставим без охрана.
Устните ми се извиват в усмивка. Фактът, че Кийра дава заповеди на служителите ми, не ме изненадва. Всъщност доста се съмнявах, че приказките й, преди да заспим, са били заради лекарствата, стреса и адреналина, но явно съм грешал. Не ми се вярваше, че Кийра би приела ролята, в която навлиза. И го прави без никакво влияние или натиск от моя страна.
— И вие й повярвахте?
Двамата кимват.
— Не се шегуваше, сър.
Вече не се усмихвам. Моят малък червен дявол.
— Пратете някой да й каже, че съм наредил веднага да дойде тук.
Леко притворената врата се отваря напълно.
— Наредил си да дойда тук? Звучи адски официално.
Дори със синия болничен гащеризон досущ като Смърф, Кийра е същинска кралица. Тя им дава знак и двамата излизат. После идва до леглото, преместено до моето.
— Успя ли да свършиш работа?
— Да. Доколкото е възможно. Прехвърлих основната работа на Темперанс. Докато ме няма, поема поста главен изпълнителен директор. После накарах баща ми да се чувства ужасно виновен — без капка разкаяние от моя страна, ако смея да добавя, и го убедих да не идва. Казах му, че може да дойде, когато съм готова да го посрещна.
При споменаването на баща й се вцепенявам.
— Сега не е време баща ти да идва в града.
— Знам. Няма да дойдат. Някой пази ли ги? Всички?
— Да. Така ще бъде, докато наредя това да спре. Но нямам такива намерения. Обещах ти, а аз спазвам обещанията си.
Кийра спира между леглата. Виждам, че е изтощена от ходенето. Аз търпя болка, умея да се захранвам от нея, да я контролирам, защото не съм имал избор. А тя никога не бива да го прави.
— Благодаря ти.
— Не е нужно да ми благодариш. — Пресягам се и хващам ръката й. — Ела тук. — Притеглям я към леглото и внимателно се отмествам настрана, без да обръщам внимание на болката от огнестрелната рана.
— Няма да се побера.
— Глупости.
Тя свива устни с типичното решително инатливо изражение, но все пак идва и двамата се настаняваме, доколкото леглото позволява. Лицето на Кийра е на сантиметри от моето.
— Каза ми, че няма да ме оставиш, и въпреки това се събуждам сам.
— Налагаше се. И направих така, че да има кой да те пази.
Клатя глава.
— Това не е твое задължение.
— Не би ли направил същото за мен?
— Различно е.
Присвива очи.
— Не, не е. Не знам как се забъркахме в това, но аз съм с теб и ще го преживеем заедно.
Заедно. Думата вибрира в гърдите ми. Никога не съм бил част от „заедно“, от „нас“. Ала начинът, по който Кийра го казва, начинът по който се зае с нещата, когато залозите бяха толкова високи, ме убеждава, че тя е единствената жена, която би застанала до мен.
— Можеш да заповядваш на служителите ми, но не подценявай собствената си безопасност. Граница, която няма да прескачаш.
— Добре — казва с явно нежелание.
— Имам друга сделка за теб.
Хваща ръката ми. Харесва ми как го прави — с желание и лекота.
— Готова съм да чуя условията ти, Лаклан.
Усмихвам се, когато чувам името си. Напоследък често ми се случва да се усмихвам и някак не се чувствам напълно в кожата си. Може пък някой ден да се науча да се усмихвам широко. Или да направя така, че реки от кръв да потекат по улиците, за да си върна равновесието.
— Условията. Когато не съм на разположение или съм в безсъзнание, или съм в опасност, аз давам заповедите на служителите си. — Тя понечва да възрази, но аз продължавам, преди и дума да е казала. — Но на всички ще бъде обяснено, че твоите заповеди ще имат същата тежест.
Тя свива устни за секунда, после казва:
— Съгласна съм.
— Второ, когато ти кажа да направиш нещо за безопасността си, изпълняваш на мига. Наясно си, че ако си част от живота ми, опасни ситуации не са изключени.
— Знам.
Не спори, не протестира и изпълва гърдите ми с ново, непознато чувство. Надежда за бъдеще.
— И последно… Аз управлявам в спалнята. — Кийра вдига брадичка по онзи предизвикателен начин, с който вече съм свикнал. — Иска ти се да ме излъжеш и да ми кажеш, че не ти харесва?
Тя клати глава.
— Не. Но бих искала понякога аз да поема контрола.
— Ще видим.
Този път дяволита усмивка плъзва по лицето й.
— И още нещо — добавям.
— Какво? — пита развеселено.
— Целуни ме.
Тя се навежда към мен и меко и внимателно плъзва устни по моите. Отговарям й по същия начин. Вкусът й остава на езика ми.
— Няма да даваш заповеди в спалнята, докато напълно не оздравееш — казва.
— Докато ти оздравееш напълно — поправям я.