— Съгласна.
Вдишвам дълбоко и бавно изпускам въздуха. Не искам да сменя темата, но е време. Преди да се омая от нея и от възможности и мисли за някакво бъдеще, трябва да отговоря на въпросите й и да й кажа истината. Време е да покажа на Кийра колко черна е душата ми и да видя дали ще побегне от мен.
И може би точно това трябва да направи.
ДЕВЕТ
Кийра
— СЕГА Е ВРЕМЕ ДА МЕ ПИТАШ.
Смяната на темата е изненадваща и ме притеснява, особено след успешните преговори, а и не разбирам защо толкова настоява. Но не го питам. Имам усещането, че вече знам отговора.
Това е тест. Тест, който ще покаже дали ще застана зад това, което вече определено знам за чувствата си към Лаклан, и дали съм готова да заема мястото си до него, или ще побягна с писъци от стаята. Засега съм почти сигурна, че би ме освободил от задълженията ми към него, стига да поискам.
Нещо в него също се е променило. Усещам го.
— Страхуваш ли се, че ще побягна, когато чуя отговорите?
— Това първият въпрос ли е? — Тонът му е сух, но долавям какво не ми казва направо.
— Предварителен въпрос. Само исках да се уверя, че разбирам защо държиш да го направим сега.
Забива тъмните си очи в моите като копия.
— Не прави грешка, Кийра. Не се заблуждавай. Аз не съм добър човек. Ако очакваш отговори на светец, ще бъдеш разочарована. Първото ти впечатление за мен винаги ще бъде най-точното.
Думите му ме връщат към деня, в който го видях в офиса си. Имаше страх, но имаше и друго. Той управляваше всяка частица от съзнанието и вниманието ми с такава лекота, че цялата се сковавах от напрежение. Репутацията му ме ужасяваше, ала той излъчваше огромни сила и енергия, които ме грабнаха още преди да разбера, че съм в опасност.
Всъщност това дори не бе първото ми впечатление от него. Защото се случи, без да знам кой е мъжът с мен в нощта на карнавала. Нощта, която промени посоката на живота ми, а дори нямах представа за това.
Моето истинско първо впечатление от Лаклан Маунт беше, че това е мъжът, когото съм чакала цял живот и когото искам да задържа завинаги. Така че, независимо с какво ще ме замери и какви тайни ще ми разкрие, ще се държа за спомена си, за всичко, което направи впоследствие за мен, за да си докажа, а и на него да докажа, че съм била права.
— Мога да го приема — казвам без колебание.
— Питай тогава.
Сякаш умишлено иска да стъпче решителността ми, да ме разколебае, но това ме прави още по-упорита. Може би е точно обратното, може пак да си играе със съзнанието ми. Но мисля, че не е така. Почти съм убедена, че става дума за Лаклан, а не за Маунт, и сега се разкрива за мен. Доколкото е способен да се разкрие пред някого.
— Добре. Да започнем с лесен въпрос. Плати ли на мъжа ми да инсценира смъртта си и да изчезне?
— Да, но ти вече знаеш това. — В гласа му няма разкаяние.
— Уби ли го?
Лаклан мълчи и се питам дали ще ми отговори. След няколко мига казва:
— Никога няма да ти кажа дали съм убил някого. Не защото ти нямам доверие, а защото не бих допуснал да носиш бремето на съвестта си или да те карат да свидетелстваш за нещо, което аз съм казал или направил.
Хапя долната си устна, защото не този отговор очаквах. Очаквах сухо, кратко „да“. Ала отговорът му е много по-сложен. Едва ли бих могла да се надявам на по-откровено обяснение. И някак се чувствам по-спокойна, отколкото ако беше отговорил само с една дума.
И точно тогава истината ме връхлита — Лаклан брани не само тялото ми. Той се опитва да предпази душата ми от петната по собствената му душа. Залива ме силна вълна от чувства, докато осъзнавам какво наистина се случва. Той казва, че не е добър човек, но е хиляди пъти по-добър от онзи, за чиято смърт попитах. Убедена съм. Трябва обаче да знам дали Брет ще се върне в живота ми, или си е отишъл завинаги. Нуждая се от този край. Искам да знам дали да продължа напред без страх, дали миналото ми ще ме преследва или причаква някъде.
— Кийра? — пита и ми подсказва, че мълча от доста време. — Спряхме на въпрос номер едно.
Леко поклащам глава.
— Не. Просто… мисля.
— И?
— Трябва да знам дали изобщо ще се върне. Не са ми нужни подробности, просто искам да затворя тази глава.
Лицето му е сериозно и честно.
— Никога няма да се наложи да се тревожиш за това — казва.
Вътрешностите ми се обръщат от прилив на нови чувства и нови осъзнати истини и се сдобивам със здравословна доза облекчение.
— Благодаря ти — прошепвам.
Отговорът ми го изненадва.
— Защо ми благодариш?
— Защото не искам да виждам лицето му, докато съм жива.