Предлагам на Господ, на дявола, на всяка висша сила всичко, което притежавам, предлагам шибания си живот, само да я оставят жива.
Защо не взе мен?
Аз съм нищожество, лайното, което не заслужава да докосва нещо толкова скъпоценно и добро. Може би има души, твърде черни дори за ада.
Коленича и за първи път от тридесет години лицето ми е мокро, моля се.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ
Кийра
— СЪБУДИ СЕ, МИЛИНКА. ПРОСТО ОТВОРИ ОЧИ. Заради мен. Моля те, Кийра.
Гласът завладява съзнанието ми. Клепачите ми сякаш са оловни. Поемам дъх, но нещо огромно тегне на гърдите ми.
— Аааа!
— Кийра! Миличка! Ела си при нас. Моля те.
Една ръка хваща моята и я стисва. Когато правя усилие да отворя очи, виждам като в мъгла. Искам да попитам: „Какво се случи?“, но излиза нещо като „кво-ослуиии“.
— Добре си. Ще се оправиш, Кийра. Ще си напълно добре.
Гърлото ме боли. Рамото ме боли. Главата ме боли. Не искам да помръдна повече.
Кълна се, чувствала съм се така и преди. Бели стени. Миризма на стерилни материали. Пиукане на машини. Сънувам ли?
Един глас в главата ми крещи да се събудя по дяволите. Примигвам два пъти и погледът ми се избистря.
Ала не това лице очаквах да видя. Опитвам се да седна в болничното легло. Главата ми се люшва. Този път до мен няма друго легло. Опитвам да извадя още един звук от гърлото си, но излиза само дрезгав стон.
Къде е той?
Това е първата мисъл, която се появява в съзнанието ми.
Къде е Лаклан?
Но не този въпрос се изплъзва от устните ми.
— Мамо?
— Слава Богу! Никога вече не ни плаши така. — Зелените й очи, един нюанс по-тъмни от моите, се пълнят със сълзи, лицето й е по-състарено от последния път, когато я видях на снимката от игрището за голф.
— Благодаря ти, милостиви Боже! — Дълбокият глас на баща ми се извисява над нейния и той влиза в полезрението ми.
— Татко?
Не разбирам. Защо и как така родителите ми са тук? И къде е Лаклан?
— Как…
— Тихо, не говори, миличка. Часове наред беше в операционната. Казаха, че гърлото ще те боли от маркуча за кислород. Боже, когато се обадиха хората, отговарящи за алармата на фабриката, а после ти не вдигна, и когато Мили се обади да ни каже, че си дошла в болницата сама…
Сама?
Гласът на майка ми се скършва:
— Не знам колко закона нарушихме, за да стигнем възможно най-бързо. Не бяха сигурни дали ще оцелееш.
Мили? Мозъкът ми работи твърде бавно, за да следи всяка дума, която ми казват, но погледът ми търси зад тях единственото лице, което искам да видя.
Ала не го намирам.
Мили. Братовчедката на майка ми, която е медицинска сестра в спешното. Това обяснява как родителите ми са разбрали, но… Сама?
— Какво се случи? — питам. Съзнанието ми е замъглено от обезболяващите, с които са ме натъпкали и продължават да тъпчат в системата. — Къде…
— Била си простреляна — казва баща ми. — Линейката и екипът от спешното са изчезнали и никой не може да ги открие. Какво стана, момиче? — Гласът на баща ми е натежал от страх, гняв и чувства, каквито много отдавна не съм долавяла в думите му.
Преглъщам, устните ми се напукани и сухи. Майка ми скача.
— Вода. Трябва ти вода.
Преди да отговоря, тя вече е сложила извития връх на сламката в устата ми. Поемам глътка и тя капе в гърлото ми. Хладината облекчава болката.
— Простреляна?
— Тихо, скъпа, не говори. Всичко е наред. Сега не бива да се тревожиш. Просто… си почивай. Толкова сме щастливи да видим красивите ти очи. Ще извикам сестрата.
— Искам да знам кой, по дяволите, нарани малкото ми момиче, за да взема пушката и да се погрижа за тази работа. — Суровите думи на баща ми ме измъкват почти напълно от мъглата.
— Не знам — прошепвам и затварям очи. Толкова тежат.
— Кажи ми нещо. Име. Място. Цвят на косата. Сам ще го намеря.
— Дейвид, престани.
— Не ми казвай да престана, Кат. Някой е прострелял момичето ми.
Държа очите си затворени, докато родителите ми тихо се карат. Дробовете ми поемат и изпускат плитки глътки въздух, съсредоточавам се над дишането си, защото нищо не се връзва, нищо не разбирам.
Спомените ми са толкова объркани и замъглени. По-зле е от сутринта, когато се събудих в Дъблин след онова напиване.
Дъблин.
Танцувай с мен, Лаклан. Танцувай с мен в Дъблин.
— Къде е той? — гласът ми е като крякането на крастава жаба в блато.
— Кой? — пита заповеднически баща ми. — Мъжът, който стори това с теб?
Опитвам се да поклатя глава, но от всяко движение ми се вие свят. Това на главата ми бинт ли е? Понечвам да вдигна ръка и да се докосна, ала и ръката ми е твърде тежка. Не, вързана е за леглото с каишка.