— Какво се случи? — питам пак и плъзвам поглед надолу. Сега забелязвам, че ръката ми е хваната с бинт през врата.
— Това те питаме и ние.
Тела.
Магнолия.
Господи!
— Магс?
— Тя ли е замесена в това? — пита майка ми, гласът й се е покачил с една октава. — Тя ли има нещо общо с това?
Няколко души влизат в стаята и ме спасяват от необходимостта да отговарям на повече въпроси.
— Госпожице Килгор, радваме се да ви видим в съзнание. Как се чувствате? — пита една руса жена. Цялата изтръпвам.
Руса.
Дишането ми се учестява.
— Коя си ти? — Думите ми излизат на пресекулки, дишането ми е плитко.
— Това е лекарката ти, скъпа. До нас е през цялото време. Ето я и Мили. Беше тук цяла нощ и чака с нас.
Втренчвам се в русата жена. На инстинктивния сигнал „Бий се или бягай“ тялото ми отвръща да побягна.
Това тя ли е? Спомените ми са разпокъсани, така че не знам. Свивам длани, готова да дера с нокти, но нямам оръжие. Нямам с какво да се браня.
Тя е лекарката. Така каза майка ми, ала нямам доверие на никого. Не и сега.
Къде е Лаклан?
Поглеждам зад русата жена с надежда да зърна тъмния му поглед, втренчен в мен, но там стои една пълничка брюнетка с дежурна усмивка на лицето.
— Радвам се, че си будна, Кийра — казва Мили.
— Можеш ли да ни кажеш как се чувстваш? — пита отново лекарката.
— Уморена. Тялото ме боли. — Отговорите ми са кратки. Не само й нямам доверие, но и съзнанието ми е разбито.
— Да, така и очаквах. Била си простреляна с пистолет, а имаш и травма на главата. Можеш ли да си спомниш какво се случи?
Клатя глава, но не бива да го правя. Вие ми се свят и си спомням последния път, когато се чувствах така в болница като тази.
— Не помня нищо — отвръщам и дори не се налага да се правя на убедителна, защото гласът ми е напълно съсипан.
— Амнезия ли има? — пита внезапно майка ми.
— Възможно е да има частична загуба на паметта вследствие на травмата в главата.
Искам да кажа на майка ми, че нямам амнезия, а просто не мога да уловя парченцата, носещи се в съзнанието ми, защото без единствения човек, когото искам да видя тук, нищо няма смисъл.
Вдигам лявата си ръка към гърдите и застивам. Пръстена ми го няма!
Опипвам шията си — огърлицата я няма!
Лекарката говори с родителите ми, но аз изключвам напълно, защото ме връхлита кошмарният въпрос: Дали съм си представяла всичко? Затова ли не е тук? Дали Лаклан Маунт не е плод на въображението ми?
Не. Не е възможно. Той съществува. Това между нас е истинско. Нали?
Той не е дух. Той е истински, нали?
Оглеждам се из стаята, кръвта нахлува в ушите ми и удавя всичко освен мислите.
— Какво се случи? — успявам с върховни усилия да попитам. Всички млъкват.
— Това искаме да разберем, Кийра — казва лекарката. — Не се напрягай. Почивай си. Някои спомени ще се върнат, но трябва да дадеш време на съзнанието си да си почине.
— Сигурна ли сте? — пореден тревожен въпрос от страна на майка ми, но аз също искам отговори.
Лекарката прави кратка пауза.
— Възможно е да не си спомня всичко. Просто се налага да изчакаме и да видим.
— Да чакаме? Някой е прострелял момичето ми!
— Дейвид! — скарва се майка ми и баща ми млъква.
После почват да се надпреварват да преглеждат сърцето ми, дишането, кръвното… и очите ми се затварят.
* * *
След време отново отварям очи. Майка ми още е тук, но баща ми го няма. Сега като че ли не съм толкова замаяна, но съм напълно объркана, защото мъжа, когото искам да видя, го няма.
Не мога да питам за него. Майка ми не знае, че Лаклан съществува.
Аз обаче знам. Той е истински. Знам.
Но къде тогава е той?
— Скъпа, пийни още малко вода. — Тя поднася сламката към устата ми и отпивам. — Баща ти откача.
— Съжалявам.
— Шшт тихо, не говори. Не си виновна ти. Не си искала да те прострелят. Убедена съм. Но полицията чака, имат много въпроси, на които не можем да отговорим, освен…
— Освен какво? — питам и я поглеждам в очите.
— Пожарът в склада. Намериха асистентката ти.
— Темперанс! Добре ли е?
Как, по дяволите, забравих за нея?
— Тихо, не се натоварвай. Добре е. Някой я е ударил по главата. Пожарникарите са я намерили до входа, когато са разбили вратата, за да влязат.
— О, Господи! — Сърцето ми подскача от ужас при мисълта какво е могло да й се случи.
— Но е добре? — Сълзи парят в очите ми.
Всичко е заради мен. Темперанс можеше да умре и за всичко щях да съм виновна аз.