— Добре е. Вдишала е малко повече дим. Имала е късмет, че са я намерили навреме. Оставиха я една нощ под наблюдение заради раната на главата, но на сутринта я пуснаха. Току-що отиде в банята.
На сутринта? Колко време е минало?
— Какъв ден е?
— Спиш от два дни, миличка.
— Два дни?
— Да. Тя е с мен и татко ти през цялото време. Добра приятелка е.
Приятелка? Думата задейства друго парченце от спомените ми и то щраква на мястото си.
— Магнолия. — Името изригва от устните ми. — Тя… тя… — не мога да изрека останалото, но помня гладката й кожа и слабия й, но стабилен пулс под пръстите ми.
Чертите на майка ми са обтегнати, устните й потрепват.
— Тя е в кома, Кийра. Не са сигурни, че ще се пребори с това.
Стисвам очи.
— Не. Не. Не може… Ние… Трябва да говоря с нея.
— Успокой се. Всичко е наред. Молим се за нея. Лекарите се грижат за нея. Лично се уверих. Знаех, че ще искаш да го направя.
Не мога да се примиря, че последните ми думи към най-добрата ми приятелка бяха гневни и зли, независимо от стореното от Магс. Противоречиви чувства се борят в съзнанието ми и пълнят очите ми със сълзи.
Искам да попитам къде е Лаклан, но не мога.
Баща ми влиза в стаята, Темперанс е зад него.
— Кийра! — Тя хуква покарай него, за да стигне до мен. — О, Господи, благодаря ти! Будна си!
— Толкова съжалявам! — казвам.
— За какво? Вината не е твоя.
И ето къде греши. С разбити тяло и съзнание сто процента съм сигурна, че вината е изцяло моя. Нищо нямаше да й се случи, ако не бях аз.
— Госпожице Килгор, смятате ли, че ще можете да отговорите на няколко въпроса?
— Не сега, господа. — Влиза една сестра и се отправя към мен, за да види какво е състоянието ми — нещо, което правят от два дни. — Трябва да я оставите да си почива.
— С цялото ни уважение, госпожо, но се нуждаем от отговори, за да продължим разследването.
Темперанс се обръща към следователите:
— Как мислите, дали няма да е по-добре да поговорите с пожарната, за да изясните кой е подпалил склада? Защото е адски сигурно, че на този въпрос не можем да отговорим. Или кой ме удари по главата? Може би ще поработите малко в тази посока?
— Госпожице, не сме виновни, че охранителните ви камери не работят.
— Моля? Как така? — питам.
— Съжалявам, но не знаем — казва полицаят. — Става дума за умишлен палеж, но мотивите са неизвестни.
— В такъв случай по-добре да се поразровите, защото ние не знаем нищо, по дяволите! — Тонът на Темперанс е рязък и остър като камшик. — Нужен ни е всеки варел уиски, за да изпълним поръчките, затова, ако мислите, че ние сме го направили, за да вземем пари от застраховката, предлагам да се върнете в полицейската академия и да започнете обучението си отначало.
— Не искаме да кажем…
— Разбира се, че не — намесва се баща ми. — Защото никой от семейство Килгор няма да допусне нещо да се случи с уискито. Същото важи и за служителите ни. Това е нашата кръв, наследството, името ни. — Баща ми кимва одобрително към Темперанс, сякаш са екип.
Чувството за вина ме пронизва като нож, защото знам, че аз причиних всичко това. Ала те не знаят.
— Съжалявам, татко.
Той се извръща рязко към мен.
— Вината не е твоя. Който го е направил, ще си плати. Ще ги накараме да си платят.
Примигвам, за да спра сълзите си. Само един човек може да отговори на въпросите, но го няма, изчезнал е.
Дали русата стои зад всичко това? Спомням си бегло някои подробности. Неговата съдба. Но коя беше тя?
— Госпожице Килгор, госпожице Ранзъм, не намекваме, че имате нещо общо със случая. И ние като вас търсим отговорите.
— Не си спомням. — Всички ме поглеждат, когато изричам лъжата. — Не помня нищо, съжалявам. Иска ми се да можех да ви помогна.
Цялото ми същество се разкъсва от противоречия — предаността ми към семейството срещу предаността ми към нещо ново. Независимо от случилото се, каквото и да кажа на ченгетата, няма да помогне. Сега справедливостта се раздава по различен начин. Или поне така ще бъде, ако някога се върне.
Стисвам очи и същият въпрос отскача от мозъка ми като пинг-понг.
Къде е той?
— Ще оставя визитката си, в случай че си спомните нещо — казва ченгето. Не мога да определя какво се крие в тона му, неразгадаем е.
Дали не умея да лъжа? Дали е разбрал, че лъжа?
— Със сигурност ще се обадим, а междувременно вършете проклетата си работа. — Думите на баща ми за довиждане ги прогонват от стаята, а аз се опитвам да напасна парченцата от случилото се.