Отварям очи и поглеждам Темперанс. Трябва да говоря с нея насаме, но майка ми едва ли ще позволи.
— Добре ли си?
— Добре съм. Всички в семейството ми сме жилави хора — отвръща изпълнителният ми директор. — Ще трябва много повече от удар по главата, за да ме сломят.
— Брат ти…
Присвива очи многозначително.
— Търси.
Дали и Лаклан прави същото? Дали затова не е тук?
Темперанс поглежда ръката ми и забелязва, че пръстенът липсва.
— Има ли някой, на когото искаш да се обадя?
— В теб ли е телефонът ми? — Още едно късче спомен — канех се да се обадя на Лаклан, преди всичко да потъне в мрак.
— Не. Помниш ли къде го загуби?
Никога не съм се дразнила толкова от липсата на телефон. Без него не мога да се обадя на съпруга си. Не знам номера му наизуст.
— В склада. Беше с мен в склада — отвръщам и паника се надига у мен.
— Никой не е съобщил да е намерен, но ако трябва да предам нещо на някого, мога да се обадя.
Прехапвам устна.
— Аз… аз… Оценявам предложението ти, но наистина се нуждая от телефона си.
Темперанс кимва и по лицето й разбирам, че вече е наясно за какво говоря.
— Ще попитам в пожарната. Може да са го намерили и да го пазят като доказателство, но да са пропуснали да споменат.
— Благодаря ти.
— Какво друго да направя?
— Да я оставиш на мира — казва грубо баща ми, успял да прогони двете ченгета. Явно уважението му към Темперанс бързо се е изпарило.
— Татко, престани. Темперанс е моят главен изпълнителен директор. Тя е страхотна. Бъди любезен.
— Главен изпълнителен директор? — Той тутакси се обръща към нея. — Мислех, че си секретарка.
— Престани! — казвам с все по-слаб глас. — Не мога да поема всичко сега.
— Дейвид, имам нужда от още кафе — казва майка ми.
— Но аз току-що ти донесох…
— Още. Веднага.
Баща ми сумти и излиза от стаята. Майка ми ме поглежда извинително.
— Съжалявам, скъпа. Малко е напрегнат.
Темперанс се навежда и преплита пръсти с моите.
— Трябвам ли ти още тук, или по-добре да отида да държа фронта?
— Трябва да си идеш у дома и да си почиваш.
— Шефе, мисля, че ме познаваш достатъчно добре. А и не забравяй, че ме фраснаха по главата, но не успяха да я строшат. Добре съм.
— Не, няма да те карам се върнеш на работа.
Тя се усмихва.
— Не се налага. Така или иначе ще го направя. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се.
Тя пуска ръката ми. Искам да я помоля да намери Лаклан и да го доведе, но така и не й казах за него. Нищо конкретно.
Единствено Магнолия знае, а тя лежи в болницата в кома. Заради откачената руса кучка.
Коя беше тя? Затова ли го няма? Да не би да го е нападнала и ранила? Мислено залитам и се сривам от болка само като си представя.
Мъртъв ли е?
Не. Не. Не. Не искам да повярвам. Лаклан Маунт е суперчовек. И куршум не може да го спре. Както не го спря и преди.
Тогава защо не е тук?
Разкъсвам се от гняв и отчаяние, готова съм душата си да продам само за да видя лицето му и да знам, че е добре. Не би ме напуснал. Никога не би ме напуснал.
Изморена съм, но трябва да попитам майка ми още нещо.
— Имаше ли други посетители, мамо?
Тя кимва и сърцето ми леко подскача.
— Кой?
— Почти всичките ни познати в града. Баща ти ги държа в коридора, но беше същински парад.
— Някой… някой… когото не познаваш?
Тя свъсва вежди.
— Какво искаш да кажеш, скъпа?
Искам направо да я попитам, ала не ми достига смелост. И като пълен страхливец затварям очи и се правя, че се унасям в сън, а сърцето ми се къса.
Къде е той?
Обработка: Shadow Queens, 2018
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТ
Кийра
ТАНЦУВАЙ С МЕН, ЛАКЛАН, ТАНЦУВАЙ С мен в Дъблин.
Тази вечер лицето му, обикновено строго, се е променило. Самият той се е променил. Когато поема ръката ми и ме повежда през тълпата от танцуващи ирландки, усмивката преобразява устните му в най-красивото нещо, което съм виждала.
— Красив си — казвам. Фиркана съм и не ми пука.
— Мъжете не са красиви.
— Лъжа. Това е лъжа. Защото ти си красив.
Той ме завърта — правим се, че знаем ирландската песен — и пак ме притегля към твърдото си тяло.
— Ще приемем, че не сме на едно мнение.
— Добре, но все пак съм права.
Усмивката му озарява залата. Кълна се, може да озари и черно небе в беззвездна нощ. Привежда се и докосва с устни ухото ми.
— Не си права, но си безценна.
— Тихо. И двамата знаем цената ми. Ти я откри. — Заради алкохола думите ми се изплъзват, без да мисля.
Той отмята глава назад и ме гледа. Лицето му е сериозно.