— Гледах те, пазех те. В безопасност си. Кълна се.
— Но къде беше, по дяволите?
Чувство за вина раздира сърцето ми. Тази горда, несломима жена е съсипана заради мен.
— Няма как да съм там. Майка ти и баща ти дойдоха, преди да излезеш от операционната, така че трябваше да се покрия. Да се правя, че не умирам. И да чакам да излезеш от ада.
— Но…
— Извикаха семейството ти горе, беше невъзможно да дойда. Как да им обясня кой съм? Какъв съм ти. Че и аз съм част от семейството ти. — Сега, когато й споделям миговете на пълна безпомощност, цялото ми същество се гърчи от болка, както като не можех да се доближа до нея.
— Значи ме остави? Сама? Дни наред? Да се питам дали шибаната откачена кучка е убила и теб?
Знам точно за коя кучка говори.
— Не си била сама, Кийра. Нито за секунда. Ако беше така, нямаше да съм тук сега. И за миг не съм те оставил.
— Как е възможно, Лаклан Маунт? С цялата си мощ да не успееш да ми дадеш знак, че си добре?
Примигвам и едва сега разбирам защо е толкова разстроена. През цялото време се е тревожила за мен.
— Не знаех, че се нуждаеш от това.
— Побърках се от тревога, не знаех дали си жив! Питах се дали съм луда. Дали всичко не е плод на въображението ми…
— Кийра… — Сълзите й капят още по-бързо.
— Не разбирам какво се случи. Трябва да ми кажеш. Коя беше онази жена? И Магс? Опита се и нея да убие. Всички онези жени…
Прекъсвам я с пръст на устните й. Колкото и да ми се иска да й кажа всичко още сега, не мога.
— Не тук, не и сега. Все още не, Кийра.
— Кога? Трябва да знам.
Обгръщам лицето й с длани, опитвам се да уловя сълзите й.
— Никакви сълзи повече, дяволче. Единственото, за което трябва да мислиш сега, е да се възстановиш. Да им позволиш да се погрижат за теб.
— Не! Искам отговори и имам нужда от съпруга си.
— Кийра, не мога…
— Не ми казвай, че има нещо, дето не можеш да направиш, Лаклан! Защото няма да ти повярвам.
Увереността й е искрена и ми се ще да беше вярно. Не заслужавам такова доверие. От никого. Особено сега.
— Ето къде грешиш. Ако можех да направя нещо, бих върнал времето назад и бих заличил всичко това.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ
Кийра
ДУМИТЕ МУ МЕ УДРЯТ ПО-СИЛНО И ЗЛОВЕЩО от куршум, стомахът ми се обръща.
— Всичко? Ти…. — Примигвам, едва виждам през сълзите си.
Лицето му се сгърчва от болка, болка като моята. Вратата се отваря.
— Да изляза ли? — пита сестрата, усетила надвисналата в стаята тишина.
— Не, върни я обратно — казва Лаклан. — Сигурен съм, че близките й се тревожат, като не е пред очите им.
Понечвам да кажа нещо. Каквото и да е. Но той вече не е Лаклан, той е Маунт. Затварям уста, но вземам решение.
Майната му! Ако днес го виждам за последен път, ще му кажа как се чувствам и какво мисля.
— Не съм свършила!
Той впива поглед в очите ми.
— Аз решавам кога сме приключили.
Зяпвам при тези думи. Напомнят ми за вечерта в трапезарията. Говореше ми точно така и тогава за първи път оставих кървави следи от ноктите си по гърба му.
Извръщам се към сестрата и цялата изтръпвам от болката, прокрадваща се през лекарствата.
— Излез.
— Госпожо Килгор…
— Мамка. Му. Излез!
Сестрата излиза заднишком и затваря вратата след себе си. Обръщам се и поглеждам съпруга си.
— Не сме приключили. Разбираш ли? Дадох клетви и когато ги произнасях, вярвах в тях.
Лицето му се променя — хладната маска пада и на нейно място се появява искрено недоумение.
— Искаш да кажеш, че не съм бил честен, когато съм се врекъл в теб?
— Ти искаш всичко да заличиш. Да сложиш край.
Той заравя пръсти в косата си и ме гледа. Изглежда напълно съсипан.
— За Бога, Кийра. Не исках да кажа това, но, мамка му, това би трябвало да кажа. Ако имах поне малко останала почтеност, бих върнал всичко до онзи първи миг, в който те докоснах. — Звучи така, сякаш едва намира сили да изрече думите. — Но дори да можех, нищо не бих върнал и заличил. Нито една проклета секунда. Ако това ме прави най-егоистичният кучи син на света, така да бъде. — Очите ми плуват в сълзи. Първо, защото нищо не разбирам, но най-вече, защото не мога да понеса това страдание, тази нечовешка мъка, изписана на лицето му. — Бих върнал времето, за да спестя всеки миг болка, която преживя. Бих върнал онзи миг, когато ядяхме торта и танцувахме. До времето, когато едва не умря по моя вина. — Разкаяние тегне във всяка негова дума.
Мразя да се чувства виновен. Защото не е виновен за нищо. Не искам и това бреме да тежи на раменете му и да поема чужда вина.