Явно не.
— Обичам те, Магс. — Притискам устни до дланта й и отпускам ръката й до тялото. — Върни се при нас. Обещавам ти, ще имаш всички привилегии на сестра на кралицата.
* * *
Излизаме от болницата и майка ми не спира да бърбори за прекрасното място, което с баща ми са наели за няколко седмици, и колко ще ми хареса. Колата им под наем чака до тротоара. Щом ни вижда, баща ми скача и идва при нас, но точно тогава зад него спира друга кола.
Черен майбах с тъмни стъкла. Не виждам вътре, но знам кой е зад волана.
— Къде ще се чувстваш по-добре? На задната или на предната седалка? — пита майка ми и двамата се впускат в спор, без дори да изчакат отговора ми.
Толкова по-добре, защото вниманието ми е приковано в черната кола. Предната врата се отваря и V излиза. Хвърля поглед към родителите ми, но те не го забелязват. После извръща очи към мен, аз кимвам и провеждаме нашия безмълвен диалог.
Да, готова съм да си ида у дома. Заведи ме при него.
V кимва и се запътва към мен. Тъкмо стъпвам на нестабилните си крака и той вече е до мен да ми помогне. В този момент майка ми се обръща и най-сетне с баща ми осъзнават, че се е появил друг човек.
— Скъпа? Кой е този мъж?
V ме повежда към задната врата, отваря я и ми помага да вляза. Бесен, баща ми се втурва към нас. Ако имаше пистолет, щеше да го опре в главата на V.
— Не знам какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш, но веднага махни ръцете си от дъщеря ми.
— Скъпа? Какво става? Да извикам ли охраната? — Страх отеква в гласа на майка ми, мощен и несломим като надвисналата във въздуха закана на баща ми.
Не ги виня. Обадили са им се в полунощ да им кажат, че съм с опасност за живота, но не мога да им кажа истината.
— Мамо, татко, това шофьорът ми. Кълна се, няма да допусне да ми се случи нещо. Ще ме пази като никой друг.
Баща ми присвива очи.
— Ако те пази толкова добре, къде е бил, когато те простреляха?
Инстинктът ми подсказва, умолява ме да не споря с баща си точно сега, но аз изпъвам гръб, доколко мога, и казвам:
— Татко, има неща, за които в момента не мога да говоря, но обещавам, че и това ще стане скоро.
— Това не ми харесва. Никак не ми харесва. — Мама е сплела пръсти пред гърдите си. — Миличка, моля те, ела си с нас. Не се качвай в тази кола.
V прочиства гърло.
— Щя я браня с живота си. Кълна се.
Дълбокият му глас звучи така, сякаш е ръждясал, защото много време не е говорил. Направо откачам.
Можеш да говориш? Това майтап ли е?
Вирвам вежди до косата, но преглъщам въпроса, който едва не се изплъзна от устните ми.
— Кой си ти? Виждал ли съм те? — пита баща ми през зъби.
V замълчава и ми хрумва странна мисъл: да чуя гласа му, е все едно да видя леопард албинос в джунглата — нещо, което се случва веднъж в живота.
Поглеждам в изпълнените с ужас очи на родителите си.
— Татко, по-кротко. Мамо, обичам ви. Кълна се, всичко е наред. Ще бъда в безопасност. Ще ви се обадя.
— Кийра! — Гласът на баща ми е дрезгав и груб, но аз го прекъсвам, преди да е започнал да ми държи речи.
— Ще се видим в дестилерията, татко. Утре сутринта. Нуждая се от съвета ти, преди да предприема следваща стъпка.
Баща ми отмята глава назад изумен.
— Утре сутринта? Обещаваш ли?
Кимвам.
— Да. Ще бъда там. Няма да е зле да изведеш мама на вечеря днес. Мисля, че лангуста етуфе много й липсва.
Баща ми ме оглежда, после отново хвърля поглед на V.
— Очаквам отговори. Много скоро.
Усмихвам се и се чувствам като истинска кралица, макар да е малко нелепо в тази ситуация.
— Имаш ги, когато съм готова. Ще се видим утре.
V ми помага да се кача в майбаха. Вътре е адски луксозно и съм благодарна за това. Родителите ми стоят като заковани до колата си. V сяда зад волана и потегляме.
— Кога щеше да ми кажеш, че можеш да говориш? Не си мисли, че ще ти се размине без въпроси.
Той ме поглежда в огледалото за обратно виждане и както винаги сумти. Прихвам и това е първият радостен звук, който излиза от устата ми от седмица. Отивам си у дома.
ПЕТДЕСЕТ
Маунт
МОЖЕ ВЕЧЕ И КИЙРА ДА СЕ КАЗВАМ, ЗАЩОТО през последните десет минути крача неспирно из дневната. Опитах се да работя, но концентрацията ми гръмна като крушка, понеже знам, че си идва у дома.
У дома. Никога не съм наричал това място така. Но тя промени всичко.
Вратата се отключва и тя прекрачва стъпалото. Дивата й коса е прибрана на рошаво кокче, няколко кичура се спукат край лицето й. Зад нея V кимва, прави крачка назад и затваря вратата в мига, в който тя е вътре.