Моята съпруга. Моята любовница. Моята любов.
— Той говори! — казва изумена, а аз примигвам, защото не очаквах да почне с това.
— Моля?
— V! Той говори! Говори с родителите ми! Баща ми бе готов да извика охраната, но V… той проговори!
Усмихвам се — нещо, което дължа единствено на нея.
— Винаги е можел да говори, дяволче. Просто е решил да не го прави.
Тя опира пръсти до слепоочието си, а после ги разперва широко.
— Направо. Да. Откачиш!
Смехът бълбука в гърдите ми и оглася помещението. Само тази жена…
Отивам при нея и нежно я прегръщам.
— Мамка му, колко ми липсваше!
— Добре! Защото и аз не се чувствах в рая без теб. Кратката ни среща в забутаната стая в болницата изобщо не ми стигна. Нека да не го правим пак. Става ли?
Опирам брадичка на челото й.
— Имаш сделка.
Тя вдига глава от гърдите ми и ме поглежда.
— Ще ме целунеш ли. Моля?
— Раните още заздравяват…
Зелените й очи ме молят. Радостта, която я пренесе през прага, е изчезнала.
— Знам, но… когато се събудих в болницата без теб… без пръстена и огърлицата, за миг си помислих… с моя объркан мозък…. Помислих си, че не е било… — гласът й пресеква.
— Стига, дяволче.
Кийра клати глава.
— Не, трябва да го кажа. Важно е.
Извивам шепа да хвана сълзата, която ей сега ще капне от миглите й.
— Тогава ми кажи.
— Когато си помислих, че съм си въобразила всичко, че нищо не е реално… Бях съсипана. Не искам вече да се чувствам така. Никога.
Притискам я по-силно.
— По-истинско не може да бъде. Ти и аз. За цял живот.
— Обещаваш ли?
Пускам я, бръквам джоба си и вадя пръстена, който взех от вещите й.
— Никога повече няма да излезе от пръста — казвам и го плъзвам там, където му е мястото.
Очите й грейват, като го вижда, после вдига поглед към мен — изглежда решителна, сурова дори.
— Ще трябва да го изтръгнат от мъртвите ми пръсти.
— Мамка му, не говори така. Почти се разпаднах, докато чаках в болницата, мислейки, че съм те загубил. Не искам повече да се чувствам толкова безпомощен и съсипан.
Тя преглъща сълзите, които всеки миг ще покапят от блесналите й от влагата очи. Привежда се към мен.
— Целуни ме и имаш сделка.
Когато устните й докосват моите, болката от преживяното напуска тялото и съзнанието ми.
ПЕТДЕСЕТ И ЕДНО
Кийра
— НЕ МОЖЕ ДА МИ ЗАБРАНЯВА ДА ХОДЯ на работа. Обещах на баща ми днес да отида. Чу, като обещах, нали? Ако смяташ, че няма да се обади на ченгетата, ако не се появя, трябва да си напълно откачил.
V сумти и бързо чука по клавишите на телефона, защото отново е онемял. Телефонът ми вибрира. Не, със съобщения не може да се спори.
V: Шефът каза да останеш тук.
— Ще се наложи да ми го каже в очите. Иначе излизам през двора и си викам такси. Как мислиш, дали ще му хареса?
V свъсва вежди и пише следващото съобщение.
V: Зает е. Има разговор. Ще трябва да почакаш.
— Кога точно, откакто ме познаваш, съм ти дала повод да смяташ, че мога да чакам? Ако се налага, ще пищя, докато срутя сградата. Не бива да допуснем баща ми да се обади на ченгетата. Знаеш това по-добре от мен.
V отново сумти, а аз го мушвам с пръст в яките гърди.
— Заведи ме при него, или ще си имаме сериозен проблем, много по-сериозен от това, че съм бясна. — Пак сумтене. — Веднага — крясвам.
Странно, но доста естествено раздавам команди.
V кимва към вратата. Вече добре познавам езика на тялото му, за да разбера, че ми дава знак да го последвам.
— Много по-лесно е, като направиш каквото ти казвам, нали?
Тръгваме към външния коридор. Минаваме през мрежата от коридори като в заешка дупка и през входа зад голямата картина.
— Няма ли най-после някой да ми даде карта? Искам сама да се оправям из този лабиринт.
V не си дава труд да ми отговори, но не ми пука, защото в момента искам само да се добера до Лаклан, преди баща ми да се е обадил в полицията, та ченгетата да обърнат града в търсене на черния майбах и мен.
Когато библиотеката се плъзва встрани, V ми прави път, но не ме следва. Лаклан седи зад бюрото си и спори с някого по телефона. Когато ме вижда, става и ме пита с поглед какво правя тук. Отвръщам само с устни.
— Трябва да стигна до офиса, преди баща ми да е извикал полиция.
Той вдига пръст и тръгва към отворената врата, където V все още чака. Крача. Вече нямам и капка търпение, а той продължава да крещи на някого от другата страна на линията. Не слушам какво говори. Вече съм приела, че в бизнеса на съпруга ми има неща, които не е нужно да знам.