Когато стигам до бюрото, се завъртам на пети, готова да закрача в обратната посока, но зървам нещо на монитора. Приближавам се и надавам вик, защото жестоко се удрям в ръба на бюрото. Но почти не усещам болката, тъй като на екрана виждам руса жена, завързана с вериги към болнично легло, на каквото лежах след злополуката с колата и покушението.
Руса жена. Жената, която ме простреля и ме затвори в гробницата с купища разложени и разлагащи се тела. И с почти мъртвата ми приятелка.
— Какво, по дяволите! — крещя. — Какво, по дяволите, мамка му?
Лаклан се обръща към мен. Лицето му е безизразно. Празно и неразгадаемо. Приключва разговора, без дума да каже на човека отсреща.
— Кийра… — Тръгва към мен, но аз вдигам ръка и го спирам, а с другата соча екрана.
— Трябва да ми обясниш. Веднага. Защото не разбирам какво става.
— Кийра — повтаря, но гласът му едва прониква през шума в ушите ми.
— Ти каза, че си се погрижил. И аз ти повярвах. И знаеш ли защо? Защото винаги, когато казваш, че си се погрижил за нещо, си го правил, мамка му.
— Успо….
— Не смей да ми казваш да се успокоя! И бившият ми мъж ли е там? Колко души си затворил долу?
Ако до момента лицето му бе сурово, сега се превръща в камък.
— Той е на дъното на шибаното блато. Не в шибаното подземие.
Размахвам ръка като луда към монитора.
— Тогава какво, по дяволите, прави тя там? Тя се опита да ме убие! Тя е виновна, че най-добрата ми приятелка е в кома! Ами останалите жени, погребани живи в онази гробница? Защо още е жива?
Каменното му изражение за секунди се преобразява в ужасна мъка.
— Защото не можах да я убия, мамка му. Не можах. Не можах да натисна спусъка.
Стисвам бюрото, гърдите ми се повдигат бързо. Не разбирам какво, за бога, става. Явно не знам нещо много важно, нещо голямо.
— Кажи ми защо, Лаклан. Трябва да ми кажеш защо. — Произнасям внимателно всяка дума, сякаш животът ми зависи от това, и всъщност може би наистина зависи. Започвам да се съмнявам, че изобщо познавам съпруга си. Той потрива с длани лицето си.
— Сложно е.
— Ами предлагам да го опростиш, и то на мига. Вече се съмнявам, че имам представа кой си, а това никак не ми харесва.
Той слага пръсти на слепоочията си, стисва очи за миг, а после се втренчва в мен.
— Миналото ми е грозно.
— Омъжих се за теб със съзнанието, че знам кой си и какъв си. Или поне си мислех, че знам. — Соча екрана. — Тя ме простреля. Тя ми каза, че е твоята съдба. Каза, че нея е трябвало да обичаш. Мисля, че заслужавам обяснение.
Лицето му се превръща в онази неразгадаема маска, която твърде често съм виждала.
— В такъв случай няма да е зле да седнеш, защото историята е дълга. Това е историята на целия ми шибан живот.
Тръшвам се на стола зад бюрото, още ме боли при резки движения. Поглеждам жената на монитора, явно в безсъзнание, и пак вдигам очи към съпруга си.
— Започни, когато си готов. За предпочитане веднага.
ПЕТДЕСЕТ И ДВЕ
Маунт
Преди тринадесет години
РАЗДАВАХА ДИПЛОМИТЕ В УНИВЕРСИТЕТА. За първи път присъствах на такова събитие, защото аз самият не съм бил и ден в колеж.
Гледах как Дестини се качва на подиума и взема дипломата си. Бях толкова горд!
След церемонията изчаках навън сред тълпата от семейства и близки, всички празнуваха и се прегръщаха. Никога не се бях чувствал толкова не на място, нищо че носех скъп костюм.
Когато Дестини хукна през тълпата, не спря да говори с никого. Очите й бяха приковани в мен и се хвърли в ръцете ми. Хванах я по инстинкт.
— Видя ли? Успях!
— И за секунда не съм се съмнявал.
Дестини е адски умна. Винаги е била.
— Иска ми се… иска ми се Хоуп да беше тук да види.
Чувство на вина, по-остро от ножа в джоба, прониза гърдите ми. Все още не бях сигурен дали аз съм причинил смъртта на Хоуп, или беше мъртва, когато отидох. Не можех да се отърва от това чувство.
Погледнах Дестини и се опитах да се усмихна.
— Сигурен съм, че сега гледа отнякъде.
Усмивката й леко потрепна.
— Така ли?
— Разбира се.
— Знаеш ли, може би си прав.
Беше ми страшно мъчно и в желанието си да сменя темата, я попитах дали е готова.
— Да. Всичко в апартамента ми е пакетирано.
Бях готов да тръгваме, но като чух това, замръзнах на място.
— Имах предвид вечеря. Не пренасяне. Няма да се върнеш в Ню Орлийнс. Там нищо не те очаква
Дестини, момичето, което помня от петгодишно, пред чиято врата спях всяка вечер, за да я пазя, скръсти сърдито ръце пред гърдите си и вдигна брадичка.