— Връщам се. Не си скъсах задника от учене, за да работя за друг.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Идвам си и ще работя за теб. — Тонът й бе настоятелен, но не и категоричен като моя:
— Избий си го от главата. Никакъв шанс. Никога. В моя свят няма да оцелееш и ден, Деси. От днес нататък трябва да бъдеш колкото е възможно по-далеч от Ню Орлийнс!
Обърнах се и поех към колата под наем. Токчетата й потракваха зад мен, докато подтичваше да ме настигне.
Отключих колата, но преди да седне на мястото си, тя спря.
— Бойни изкуства. Обучение по стрелба. Микроидентификация. Тактическо шофиране.
— Какво ми казваш? Какво означават тия неща?
— Четири години учих в университета, а и извън него, за да съм полезна на организацията ти. И на теб. Никога ли не си се запитвал защо ми трябваха допълнителни пари за обучение? Ето защо. И ако си мислиш, че ще ме пратиш някъде и няма да се върна, значи изобщо не ме познаваш.
— Дестини…
— Не, сега съм Джей. Не е ли така и при теб? Първата буква от фамилното име? Браниш ме от почти двадесет години. Сега е мой ред. Ще ти докажа, че мога. Не съм дете, Маунт. Аз съм придобивка. Използвай ме.
— Не те изпратих тук с такава цел. Имаш шанс да живееш нормален живот…
Лицето й се изкриви в саркастична усмивка.
— Нима? Защото не съм била в същите лайна, от които и ти си дошъл? Смяташ ли, че ще стана най-обикновена домакиня и ще родя куп деца на някой изнемогващ търговец, който вероятно чука секретарката си? Наистина ли мислиш така за мен?
— Ще го убия.
Вече се усмихваше победоносно.
— Именно. А ако някой ядоса теб, аз ще го убия. Сега е мой ред да се отплатя за всичко, което си направил за мен. Ще ти докажа, че съм достатъчно силна и добра. Така е било писано да стане, Маунт, винаги е трябвало да бъде така. Ти и аз срещу всички останали.
Отворих рязко вратата и седнах. Пъхнах ядно ключа, докато тя се настаняваше на седалката до мен.
Щеше ми се да кажа, че не разбирам какво се опитва да ми обясни, но истината е, че разбирах много добре. Знаех какво е да искаш да докажеш, че си способен, да покажеш, че заслужаваш доверие. Да си докажеш, че принадлежиш към някого, към нещо.
— Не ме карай да съжалявам, Джей. — Погледнах я остро, докато давах на заден.
— Зад теб съм, шефе, винаги ще пазя гърба ти. Ще видиш.
ПЕТДЕСЕТ И ТРИ
Кийра
ОТ ВСЯКА ИСТОРИЯ, КОЯТО ЛАКЛАН МИ разказва за Хоуп и Дестини, особено когато е носел мъртвата Хоуп към колата и Дестини е гледала, сърцето ми се къса на парченца.
Не за мен, за тях. За всички тях. За децата, каквито никога не са били, на които е липсвало детство. Както и шанс за нормален живот.
Цял час Лаклан разказва — на рамото ми, на стената, на тавана. И най-сетне ме поглежда в очите.
А мъката, страданието там? Не е нещо, което мога да понеса.
— Ако беше друга, вече да е мъртва, задето ти причини това. Но не можах да натисна спусъка. И излиза, че съм най-големият лицемер на света, защото затрих цял един картел, задето дръзна да пролее кръвта ти, а всъщност тя е организирала всичко. Наела е един от хората на ниска позиция в картела и го е накарала да стреля. Не те, а тя е поръчала покушението. Цяла седмица, докато ти беше в болницата, оправях щетите, които тя нанесе. Заради нея сключих сделка с другия картел — те поемат цялата отговорност, а в замяна получават монопола за търговията с наркотици в града. — За пореден път поглежда към тавана. — И въпреки всичко не успях да забия куршума в главата й. Мамка му, та аз дори не мога друг да накарам да го стори, защото не съм…
— … чудовището, което мислиш, че си? Защото си човек ли, Лаклан?
Извръща очи към мен.
— Не…
Ставам и минавам от другата страна на бюрото, отивам до мъжа, за когото се омъжих, и разбирам, че до голяма степен го познавам по-добре, отколкото той самият се познава.
— Не бива да…
— Те обичам? И да не ти кажа, че след всичко, което чух, и аз не бих могла да я убия, ако бях на твое място? Защото точно това ти казвам. — Внимателно сядам в скута му и слагам скованата му ръка около тялото си. Челото му се сбръчква от объркване.
— Няма как да не искаш смъртта й след това, което ти причини. На теб и на Магнолия. И… Господи!… На всички онези момичета!
Стомахът ми се обръща при мисълта за изгнилите тела в гробницата, но я прогонвам на мига.
— Как бих желала смъртта й, след като си се грижил за нея и ти е почти като сестра? Никой от вас не е имал шанс за нормален живот. От самото начало всичко е било обречено. Тя е прекършена, Лаклан, повредена е. Не ти си причина за случилото се с нас, а и с нея, а животът. Животът й е причината за всичко това.