— Не!
ТРИ
Кийра
HE ПОМНЯ КОГА СЪМ ЗАГУБИЛА СЪЗНАНИЕ, но явно по някое време и това се е случило, защото се събуждам в стая с бели стени, металносив под и усещам миризмата на антисептици. Отскачам от леглото, но главата ми се люшва встрани.
Кофти решение.
Пулсирането става още по-нетърпимо, зрението ми се влошава. Но през мъглата виждам очертанията на друго легло на няколко метра от мен.
Къде е той?
Мисълта за Лаклан, отвлечен от непознати мъже, се повтаря като безкраен кошмар в съзнанието ми. Трябва да го намеря.
На гърдите ми са закачени маркучи и жички. Издърпвам ги. Стабилният звук на монитора спира и се задейства оглушителна аларма. Към ръката ми е прикрепена система, на ръба съм да махна лепенката и иглата. Вратата се отваря и влиза жена, която не познавам.
— Спри! Ако я извадиш, ще се наложи да сложим друга. Той настоя да не рискуваме безопасността ти. Голямо престараване според мен, но не аз съм шефът тук.
— Къде е той? — Стисвам тръбичката на системата като някой психично болен с нож в ръка. — Кажи ми или ще я отскубна, преди и крачка да си направила.
Тя отмята глава назад от зловещата ми закана.
— Лекарите са при него и го кърпят. Няма нужда да разкъсваш кожата си, за да си го изкара после на мен.
Не усещам ръцете си.
— Кърпят го? Колко е зле? — Спомням си ризата му и кръвта, която бликаше от раната му през плата. — Какво се случи? Къде съм?
Спомените ми са дори по-разпокъсани от вечерта, когато се насвятках в Дъблин. Нощта, в която танцувах с Лаклан.
Тя отговаря на въпросите ми, но не в реда, в който ги зададох.
— Ти си в клиниката в комплекса. Напълно оборудвана и самостоятелна. Маунт бе прострелян. Ти имаш сътресение на мозъка, много охлузвания и сериозна порезна рана в дясната страна на тялото. Късметлийка си, че не е много дълбока. Не се наложи да те шият, залепиха раната с „Дермабонд“. Почистихме те и направихме изследвания. Ще бъдеш съвсем добре.
Вторачвам се в синия болничен гащеризон, сякаш мога да видя през него.
— Порезна рана, сътресение? И не би ли следвало да ме боли повече?
Жената, може би лекар или медицинска сестра, както започвам да вдявам, се смее.
— Скъпа, надрусана си с толкова обезболяващи, че би трябвало да се чувстваш като шампион. Само… не махай системата, защото настава истински ад. Събрахме достатъчно кръв за деня.
Добре. Стига толкова за мен.
— След колко време ще се оправи? Колко дълбока е раната? Ще се оправи, нали? Той каза, че ще е добре. Обеща ми.
Тя ме оглежда, все едно съм диво животно, странно същество, и общо взето, в момента се чувствам точно така.
— Изгубил е много повече кръв от теб. Дори не си е направил труда да спре кървенето, а е знаел, че трябва да го направи.
Мътното ми съзнание се добира до спомена как ми даде сакото си, за да спре кръвта. Вероятно е съзнавал, че го прави с цената на собствения си живот.
— Няма да умре. — И това не е въпрос. Не може да е въпрос, защото ще превъртя и тогава не отговарям за нищо.
Лекарката или медицинската сестра, каквато и да е, се съгласява с мен.
— Права си, няма да умре. Много е твърдоглав. Дори дяволът ще го върне на земята.
Зрънце надежда си проправя път през паниката, притискаща гърдите ми.
— Сигурна ли си?
Тя кимва.
— Неколцина изключително добри лекари са се заели с него. За Маунт — само най-доброто. Но упоритото копеле не им позволи да го докоснат, преди да свършат с теб.
— Моля? — Гласът ми се прекършва.
— Ами извади пистолет и…
Точно така би сторил мъжът, когото познавам и обичам.
Чакай!
Обичам?
Думата се разбива в съзнанието ми като куршума, явно минал през предното стъкло на колата. Това… възможно ли е изобщо?
Отпускам се на леглото, останала без сили. Жената се приближава.
— Добре ли сте, госпожице Килгор?
Дали съм добре?
Не знам как да отговоря. В момента се опитвам да се справя с най-смайващото разкритие, но в същото време и най-очевидна истина в живота ми. Влюбвам се в Лаклан Маунт.
Не, задраскай последното. Не се влюбвам.
Влюбила съм се.
— Проблем ли има, госпожице Килгор? Боли ли ви?
Поклащам глава.
— Не, не е това. Аз… аз… Просто…
Погледът й се изпълва със състрадание.
— Посттравматичен шок?
— Може би.
Възглавницата обгръща главата ми като люлка. Гледам в тавана и се опитвам да приема истината. Чувала съм, че при травма е възможно мислите да се избистрят, но как съм могла да пропусна, да не забележа това, което се е трупало под повърхността?