С изключение на тази вечер.
Успявам да закача усмивка на устата си, докато играчката вибрира в мен и слушам собственика на „Вуду Кингс“, който не спира да хвали „Севън Синърс“ и най-любимото си — „Етикет Феникс“.
— Толкова се радвам, че ви харесва.
— Ще купувам само това уиски. Сигурен съм, че и посредникът ще се зарадва на една-две бутилки. А мислех, че не няма да направите по-добро от „Духа на Ню Орлийнс“. Явно съм грешал.
— Непременно ще заделя няколко бутилки за вас, сър.
— Това ще е много голям жест — казва той и отпива.
— Бихте ли ме извинили за минутка. Трябва да проверя нещо.
— Разбира се. Тук знаете как да правите партита. Със сигурност някой път ще доведа момчетата.
Като казва „момчетата“, има предвид целия футболен отбор. Едва се сдържам да не подскоча с победоносно вдигнат юмрук.
— С нетърпение ще очакваме всяка съвместна работа.
— Благодаря, госпожо Килгор.
Отдалечавам се от него. Цялата тръпна от разкъсващите тялото ми вибрации. С Лаклан за малко да се сбием, когато заяви, че иска да поеме охраната на събитието. Не бях съгласна, защото „Севън Синърс“ е моето бебе.
— Като се има предвид, че искаш да родиш бебе от мен, имам право да те пазя.
— Не започвай сега с това. Дори не съм бременна.
— Ще започвам, когато си искам. Ти си ми съпруга.
Спорът ни започна с викове, които отекваха из целия апартамент, и приключи с трескаво късане на дрехи. Всъщност така приключват всичките ни спорове. След дивия секс, сред усуканите чаршафи Лаклан предложи компромис. Моята охрана да е попълнение към неговата при нужда, но без той да поема контрола. Съгласих се.
Ала когато по-късно влязох с балната си рокля в дневната, той ме очакваше с идеално ушит костюм и държеше до болка позната черна кутия. Отвори капака, вътре бе играчката — в черно и златисто. Изглеждаше така невинна, но знаех, че невинност е последната дума, която бих използвала в случая.
— Можеш да го вкараш или аз ще го направя, но няма да излезеш без него.
— Това е бизнес събитие, Лаклан.
— Тик-так, времето лети, Кийра. — Погледна часовника си. — Имаш петнадесет минути и после трябва да вървим.
Изръмжах, навик, който бях придобила от него. Опълчих се.
— Само ако паднеш на колене.
Вдигнах единия си крак на стола, както си беше с обувката на висок ток, и издърпах полите на роклята, за да види блестящите ми прашки. Тъмните му очи проблеснаха.
— Само за теб. С радост за теб.
— Много правилно.
* * *
Три часа по-късно умирам от желание да ме завлече в някой ъгъл и да ме чука, но първо трябва да го открия сред морето от хора — всички с маски и карнавални костюми. Кимам и се усмихвам, благодарна, че лицето ми е скрито и никой не може да види каква гримаса съм направила, защото съм на косъм от оргазма.
Половин час го търся, а той ме тормози без капка милост.
Къде, по дяволите, се е дянал? Когато го намеря, ще го убия.
V стои на пост до асансьора и също е с маска. Сам избра мястото, за да държи под око кухнята и Одил. Не знам какво точно става там, но забелязвам, че доста усилено я брани, сякаш е собственост, която няма да отстъпи на друг. Но най-много се радвам, че отново се усмихва, особено като се има предвид, че никога повече не го чух да говори.
— Къде, по дяволите, е съпругът ми? — прошепвам до ухото му. Той сочи надолу. — В офиса ми?
V кима.
Този лукав кучи син.
Вземам асансьора надолу, но спира на първия етаж, където Темперанс спори с едър здравеняк, обяснявайки му, че не даваме ключове на никого, ако е пил, такава е политиката ни.
— Ще се справиш ли? — викам от асансьора и задържам вратите.
Тя се обръща към мен, а мъжът се опитва да я убие с поглед.
— Разбира се, шефе. Този тук изкарва прехраната си със спорт. Никакви затруднения.
Ноздрите на мъжа се разширяват и се замислям дали да опитам да реша проблема, но играчката в мен пак започва да вибрира. Хващам се за металната дръжка на асансьора, за да се задържа на крака. Спомням си, че Зи също е пред входа, така че Темперанс не е сама. Кое е най-лошото, дето може да се случи?
Натискам копчето и вратите се затварят, потупвам нетърпеливо с крак, докато асансьорът се спуска надолу.
Когато приближавам офиса си, чувам стъпки зад вратата и си спомням нощта, в която Лаклан Маунт влезе в моя живот и го промени.
Отварям рязко вратата и надниквам вътре. Петно мъждива светлина се разлива на бюрото ми.
— Какво искаш? — прошепвам. — Защо си тук?
Той се надига, закопчава сакото си с големите си пръсти, лицето му е в сянка.