Танцувай с мен, Лаклан. Танцувай с мен в Дъблин.
Усмивката му в онази вечер грейва в съзнанието ми.
Това ли се случи тогава?
Тогава ли се случи?
Има ли значение?
— Нека пак да закрепя системата. Сигурна съм, че ще ме убие, ако допусна нещо да се случи с теб.
Тя прикрепва отново системата за ръката ми и после разплита всички жички, които отскубнах, когато отворих очи, но не й обръщам внимание. И вероятно именно затова не забелязвам какво слага в системата с лекарства, които изтичат във вените ми.
— Трябва да си почиваш — обяснява накрая тя и маха торбичката, която виси на стойката.
— Какво направи?
— Просто добавих нещо, от което ще се почувстваш по-добре.
Очите ми натежават, искам да протестирам, но не съм по-силна от наркотика или обезболяващото, което е сложила в системата.
— Когато се събудиш, той ще е тук.
ЧЕТИРИ
Маунт
ПИСЪЦИТЕ НА КИЙРА КЪНТЯТ КАТО ЕХО в съзнанието ми, като на лента, която се връща в началото и пуска писъците безкрайно, докато се мятам в неспокойния си сън. Накрая успявам да се изтръгна от него.
Какво, по дяволите, са ми дали? Казах им, че не искам нищо. Трябва да съм буден, за да я пазя. Да знам какво става.
Същите мисли се въртят в мозъка ми от мига, в който куршумът разтроши предното стъкло.
Не мога да я загубя.
Не я вземайте от мен, мамицата ви.
— Къде е тя? — Гласът ми е дрезгав, когато решава да съдейства на мозъка. Чужд е за собствените ми уши, но не мога да не доловя отчаянието в заповедническия си тон. — Добре ли е Кийра?
— Тук съм. — Малката й длан обхваща моята. Напрежението тутакси напуска тялото ми независимо от миризмата на дезинфектанти, която изпълва ноздрите ми. — Накарах ги да ме преместят тук, след като опитах да се добера до теб, а те ме заплашиха да ме приковат с белезници за леглото. — Гласът й също е дрезгав и едва го чувам заради пиукащата апаратура, но думите й ме обгръщат и ме успокояват.
Как съм извоювал подобна лоялност от нейна страна? Никога няма да разбера. И никога няма да й позволя да си я вземе обратно. Оглеждам всеки сантиметър от тялото й. От рошавата червена коса до синята нощница. Няма следи от кръв. Цяла е. Лицето й не е изкривено от болка.
— Мамка му, кажи ми, че си добре.
В кошмара ми тя пищеше, защото умираше, а аз не можех да я спася. Писъците й бяха по-болезнени от прострелните ми рани. Хиляди пъти по-зле от удара на онзи мерцедес преди толкова години. По-ужасни от наръгване с нож или от каквато и да е физическа болка, която съм изпитал или мога да си представя.
— Добре съм. И ти ще си добре. И двамата ще сме добре, мамка му. Или, кълна се, ще издиря този, който го направи, и ще го убия. — Решителност като ледена буца тежи във всяка нейна дума.
Моят жаден за кървава разправа червен дявол. Моята предизвикателна кралица.
Не би следвало да се усмихвам при такава закана, но когато нещата опрат до нея, всичко разумно и логично изчезва. Тя дойде от своето мехурче, от свят, в какъвто не съм живял. Когато я повлякох към сенките и мрака, не се замислих за последиците от действията си, мислех само за задоволството си да я видя подчинена.
Аз съм себичен човек. Познавам се добре и съм го приел. Аз вземам — отново и отново. Такива бяха и намеренията ми спрямо Кийра Килгор. Да я взема, да я притежавам, докато й се наситя.
Ала тази вечер искам само да отнема болката й, независимо дали ще ме убие, или не.
Никога не съм вярвал в саможертвата. Мислех, че е мит. Но поне що се отнася до Кийра Килгор, убежденията ми са се променили.
Всичко се промени и завъртя. Животът ме е научил да не се привързвам към нищо и никого, защото всичко на този свят е временно, никой и нищо не е вечно. Когато обаче мисля за нея, вече не искам да приема това за истина.
Тя е моя. Остава моя. Дори черното ми сърце няма да се справи, ако я загубя. Ако се налага, ще я пазя до последния си дъх.
Отбягвах слабостите, както хората бягат от дявола… или от мен. Ала в мига, в който си мислех, че може да я загубя, не ми пукаше дали е моя слабост, или не.
И тогава разбрах с кристална яснота — да изгубя Кийра, би означавало да изгубя силата си. Тази огнена червенокоска с лумнали в очите пламъци успя да разклати основите на моя свят.
— Мислех, че съм те загубила — казва и очите й се изпълват с мъка. — Никога повече не искам да те виждам така.
— Никога. И дяволът няма да иска да ме вземе.
— Обещай ми.
Всичко е временно, напомня ми вътрешният глас. Но аз съм шибаният, гаден Лаклан Маунт! Аз създавам правилата и ги променям, когато и както пожелая.