Иван Белин въздъхна и тръгна да догони стадото си. В такива минути той ставаше милозлив и сърцето му се откриваше за всяка чужда болка. Вълчицата беше се изгубила вече в нивите, но той все още продължаваше да се обръща и да гледа на тая страна. Мислите му бяха несвързани и разкъсани и той мислеше ту за вълчицата, ту за свои работи. Но всичко това беше откъслечно и замъглено и ясна беше само мъката, която пълнеше сърцето му. Мръкна се сякаш изведнъж и на небето над побледнелия запад, като едър скъпоценен камък, огря вечерницата. Полъхна хладен вятър, изпълнен с дъх на билки, засвириха щурци, а в тъмнината широко и сладостно се разля песента на звънците. Нещо вечно, неизменно и мъдро наредено чувствува Иван Белин във всичко и сърцето му се пълни с умиление. Той подига очите си към звездите, но сега не търси в тях знаци и поличби, а му се струва, че вижда очите на бога. Мисълта му се връща пак към вълчицата. „И тя е живина, и тя е създадена от бога — мисли си той, искрено благ и добър. — И майка е, и деца храни…“ Минаха се няколко седмици, Иван Белин не видя повече бялата вълчица и почти забрави за нея. Пък и, като всеки човек, лесно менеше настроението си. Сега беше загрижен и за друго: гледаше, че се зареждат все сухи и топли сутрини, без роса, без влага, слънцето изгрява по-червено отвсякога, а небето е сиво и мътно. По тия знаци Иван Белин предричаше суша. И наистина, сушата настъпваше вече и от ден на ден ставаше по-голяма. Но Иван Белин знаеше вървежа на световните работи и не се отчайваше.
„Не бойте се, момчета — говореше той. — Господ си знае работата. Нека е горещо сега, хляб се пече. А ще мине жътва, ще дигнат снопите, ще се открият стърнища до колене. Тогаз тия мърши не само ще има какво да пасат, ами ще земат и да падат от преяждане.“
Иван Белин говореше това на малките овчарчета, които всеки ден се събираха около му. Ученици до вчера, те бяха направили изпита и сега, с по една торба през рамо и с по една свирка на пояса, гонеха по някоя и друга овца. За тях Иван Белин беше голям авторитет, мъдър човек, който притежаваше всичко, което трябваше да има един истински овчар. Пък и самият му вид привличаше и предразполагаше. Той беше висок, кокалест човек и докато косата и мустаците му бяха бели, като сняг, веждите му си оставаха съвсем черни. От това лицето му изглеждаше разделено на две различни половини: начумерено и малко строго до очите, до носа, засмяно и весело по-надолу. А и приказваше развлечено, бавно, но с един гръден, приятен и сочен бас. Знаеше какви не приказки и истории и с една малка хитрост, която увлечените му слушатели съвсем не забелязваха, постигаше това, което друг ни с добро, ни с лошо не би могъл да постигне. Когато овчарчетата го заобиколяха, той ставаше отпуснат, ленив и не му се ставаше за каквото и да е. Прекъсваше тогава приказката на най-интересното място и казваше:
„Миланчо, я иди, чоджум, и завърни ония мърши. Право към нивите отиват!“
Или:
„Стоянчо, грабни бъкеля от магарето и отърчи да донесеш малко прясна вода от кайнака. Хайде! Ние ще те почакаме и тогаз ще ви кажа какво казал овчаря на царицата…“
И децата го слушаха. Но понякога Иван Белин ставаше по-лукав. Имаше едно място около Големия кладенец, където винаги, дори и в най-голямата суша, имаше добра трева. Това място Иван Белин искаше да запази за себе си и за да отстрани оттам малолетните и да ги наплаши, разказваше им, особено на мръкване, че там, от Големия извор, нощно време по месечина излизал от водата един бял бивол, с такива големи рога, с такива страшни очи…
Но Иван Белин имаше и друга чудновата черта в нрава си. Той не пиеше често, не беше пияница. Но като се минеше месец-два да не стъпи в село, изведнъж някой ден, без да има някакъв повод, без да се е канил или мислил за това, като че ли теглен от някаква сила свръх волята му, напущаше стадото, оставяше да се грижи за него жена му или някой друг, а сам отиваше на кръчмата. Дохаждаше уж да си купи тютюн, фитил за огнивото, друга някоя дребна работа, поръчваше си само една чашка ракия и все бързаше да си ходи. А скоро започваше с оката и се напиваше, както трябва. Тогава буташе назад големия си калпак, челото му, наполовина бяло и наполовина черно, се откриваше, очите му си оставаха затъмнени от черните вежди, но усмивката не изчезваше изпод големите му мустаци. И в пиянството си Иван Белин беше също тъй безвреден и добродушно весел, както кога разказваше приказки на овчарчетата. Правеше смехории, играеше, свиреше с уста, като надуваше бузите си и въртеше очи. И често Иван Белин свършваше веселбите си така, че когато късно през нощта тръгваше да си ходи, краката му вече не го слушаха, и тъй като нагоре към къщата му започва стръмнина, почваше да си служи с ръце и вървеше на четири крака.