Изведнъж се зачу глъчка и Чубрата погледна на тая страна. На завоя на пътя, откъм горната махала, се показа голяма тълпа хора. Какво беше се случило? Деца и жени тичаха през дворищата и отиваха да гледат. Писък, викове. Но нещо лошо като че не беше. Навалицата наближаваше. Висок един човек стърчеше над главите на всички и носеше нещо на гърба си, преметнато напреки, както овчарите носят овца или агне. Нещо бяло и голямо, което все пак не приличаше да е нито овца, нито агне. „Марьо! Марьо ма! — чу се писклив глас на момиче. — Ела да видиш, вълк, вълк!“ И наистина, Иван Белин — Чубрата го позна, — зачервен и заморен, идеше и носеше на раменете си вълк.
„Де, де!“ — прошепна Чубрата по обичая си и сякаш не вярваше на очите си.
Множеството го обгърна и понесе. „И вълчета има! — викаха децата. — В чувала са!“ Пред кръчмата на Радослава Иван Белин спря и хвърли товара си. На земята се простря страшният и грамаден звяр. Това беше същата бяла вълчица, за която всички бяха чували. В устата и е пъхната тояга и тъй е омотана и увързана с въже, че не може нито да хапе, нито да си отвори или затвори повече устата. На единия и хълбок се червенее голяма рана. Вълчицата е още жива, но изглежда, че е на умиране. Очите и ту се отварят, ту се затварят. В чувала, хвърлен до нея, помръдват две живи топки.
Иван Белин, по-потъмнял от всеки друг път около очите и под черните си вежди, по-весел и по-засмян в другата половина на лицето си, късо и отсечено разказва как уловил вълчетата и как след това застрелял и самата вълчица. Всички го слушат, поглъщат думите му и гледат ту него, ту проснатия страшен звяр.
— Бре, Иване, какво направи бре! — вика Чубрата, като се промъква през навалицата.
Иван Белин повдига големия си калпак, погледът на очите му сякаш липсва под тъмните вежди, но гънките около белите му мустаци се смеят.
— Виж! — кратко и гордо казва той и сочи вълчицата.
— Де, де — мърмори объркан Чубрата, — де, де!
Иван Белин развързва чувала и показва вълчетата. Те са също като малки кученца, само че с щръкнали уши, сиви, рунтави и със сини като мъниста очи. В тая минута вълчицата — това жените отпосле си разправяха помежду си — бавно отваря очите си и пак ги затваря.
Иван Белин завързва чувала. Любопитството на всички е задоволено. И докато мъжете, събрани на купчини, все още гълчат нещо, жените хващат вече децата си за ръце да си ходят, но не могат да откъснат очите си от вълчицата и мълчат.
— Горката! — прошепва някоя.
— И деца има… Божичко…
И към Иван Белин всички тия майки отправят сега погледи, в които свети омраза и гняв.
Издрънква кола и спира наблизо, конете се дърпат и пръхтят. Това е Чубрата.
— Хайде, Иване! — вика той. — Дай сам вълците. Хайде, ще вървим от къща в къща. Всеки трябва да даде по нещо. Такъв е обичая. Всеки трябва да даде, защото всички имаме добитък…
Преди няколко дни беше ходила из село пеперуда за дъжд, но такъв шум и такава глъчка не беше имало, както сега подир вълка. Колата криволеше из улиците, спираше се пред вратните, трупаха се жени и деца. Кучетата, усетили миризмата на вълка, започнаха да вият. А Чубрата повдигаше безстрашно вълчицата, за да я показва, големият й труп провисваше и сред бялата й козина, като ален цвят, лъсваше на слънцето кървавата и рана.
Чубрата показваше след това и вълчетата. И започна да се повтаря едно и също: жените даваха каквото могат, но мълчаха и гледаха студено и неприязнено.
„Горката… горката…“ — чуваше след себе си Иван Белин.
Това почна да го смущава. За да си даде кураж и да се залъже, той се мъчеше да се усмихва, но усмивката му беше пресилена и гузна. Той се остави в ръцете на Чубрата като роб. Замисляше се често и казваше като на себе си:
„Стана тя една, ама нейсе…“
Чубрата му подаваше шишето с ракията и го канеше:
— Пий! Имаш право да пиеш. Изтреби вълците, изкорени ги. Пий!
И Иван Белин пиеше, макар и да не усещаше вече вкуса на ракията. А после пак повтаряше като на себе си: „Стана тя една, ама нейсе…“
Той не можа да се развесели и вечерта, когато, след като занесе в къщи вълчетата и вълчицата, се върна в кръчмата и продължиха да пият с Чубрата. Сякаш беше оглупял и подивял, не му се говореше, изгубил беше и воля, и желание за всичко. Неведнъж Чубрата го забелязваше, че отпуща глава и се замисля, и за да го пробуди, хващаше го за рамото и го раздрусваше.