— Пий! — говореше Чубрата. — Какво ще му мислиш. Няма вълци вече, изтреби ги!
И Иван Белин пиеше. Пи толкоз много, че когато стана да си върви, пак трябваше да пълзи по крака и по ръце.
Когато се върна в къщи, той свари баба Бяла, че седи сред стаята на колене, поклаща се назад-напред и пее. Пееше или може би плачеше. Тя не се обърна и не го погледна. Но издигна гласа си и запя по-високо. Иван Белин се довлече до одъра в другата стая, тръшна се на него, къщата се закриви, залюля се и наедно с него потъна сякаш в някаква пропаст.
По навик той се събуди рано. Излезе навън — тънкият сърп на месеца беше се спрял току над чертата на черните баири. Бледа светлина огряваше двора, но дърветата бяха черни и черни сенки обкръжаваха стрехите и плетищата. Като че тръне бяха забити в клепачите на Иван Белин, главата му тежеше, някаква яма сякаш стоеше зад него, и той не знаеше де е бил досега и защо не е при овцете си. Но мисълта за овцете възкреси у него вчерашния ден и той изтръпна. Той си спомни всичко, но едва сега разбра какво правеше баба Бяла, когато се върна в къщи. Тя седеше на колене сред къщи и не пееше, а плачеше. И нареждаше имената на двамата му сина, умрели някъде по бойните полета…
Бързо той се повърна в къщи, намери едно газениче, взе кибрит и тръгна към стаята до овчата сая, дето беше оставил вълчицата. Той отвори вратата, влезе в тъмното, запали газеничето и го издигна. На земята, просната и вкоченена, лежеше вълчицата. А до нея, близо до увисналите и гърди, стояха вълчетата. Едното спеше, другото беше право. И това, което беше будно, се обърна и загледа Иван Белин със сините си като мъниста очи. Ръката на Иван Белин затрепера и газеничето заподскача.
Иван Белин отново се загуби из полето подир овцете си и още по-рядко се вестяваше в село. По-често го виждаха овчарчетата. Както по-рано, той пак им разказваше приказките си. Но случваше се, че на тях им омръзваха тия приказки, обземаше ги палава веселост и започваха да закачат и да приплясват стареца.
— Дядо Иване — питаха го, — пораснаха ли вълчетата? Истина ли е, че ще ги пуснеш, когато станат големи?
Други лежаха малко по-далеч и затова бяха по-дръзки.
— Дядо Иване — викаше едно, — истина ли е, че те бие баба Бяла?…
А друго:
— Дядо Иване, я ни покажи как се върви на четире крака!…
Иван Белин гледа в земята, поклаща глава и се усмихва. После протяга ръка по посока на Големия извор, разперва пръстите си, придава уплаха на лицето си и започва да разказва за бивола, който излиза оттам, с такива големи роги, с такива страшни очи…