Да. Сигурно. Не са много хората, които са достатъчно смели, за да си признаят, че ги плаша. Тя е честна и пряма и ѝ го казвам, но когато отклонява поглед, не знам какво мисли. Голямо разочарование. Дали ме харесва? Или просто изтърпява тази среща, за да не сложа кръст на интервюто на Кавана? Кое от двете?
— Вие сте мистерия, госпожице Стийл.
— Няма нищо мистериозно около мен.
— Ти си така уверена. — Като всяка добра подчинена. — Освен когато се изчервяваш, разбира се, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо. — Така. Това вече ще я накара да отговори. Лапвам парченце мъфин и чакам отговор.
— Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората?
Това не е лично, нали?
— Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо?
— Не.
— Това е добре.
— Но си много властен и своенравен.
— Свикнал съм да правя нещата по своя си начин, Анастейжа. Във всичко, което правя.
— Изобщо не се съмнявам — отвръща тя, след това пита защо не съм ѝ предложил да ме нарича на малко име.
Какво?!
Спомням си как когато си тръгваше от офиса ми и се качи в асансьора… как прозвуча името ми, когато го каза. Да не би да е успяла да надникне вътре в мен? Нарочно ли ме предизвиква? Казвам ѝ, че никой не ме нарича Крисчън освен семейството…
Дори не знам дали това е истинското ми име.
„Не започвай, Грей“.
Сменям темата. Искам да науча повече за нея.
— Имаш ли братя или сестри?
Клепките ѝ трепват няколко пъти преди да отговори, че е едно дете.
— Разкажи ми за родителите си.
Тя извива очи и аз едва потискам желанието си да ѝ се скарам.
— Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесино.
Аз, разбира се, знам всичко това от проверката на Уелч, но е важно да го чуя от нея. Устните ѝ омекват в нежна усмивка, когато споменава пастрока си.
— А баща ти? — питам.
— Баща ми е починал, когато съм била бебе.
В миг съм катапултиран обратно в кошмарите, виждам тяло, проснато на мръсния под.
— Съжалявам.
— Не го помня — признава тя и ме връща към настоящето. Изражението ѝ е ясно, ведро, и съм сигурен, че Реймънд Стийл е бил добър баща на това момиче. Връзката на майка ѝ с нея, от друга страна — това ще се разбере.
— И майка ти се е омъжила пак?
Тя се смее с горчивина.
— Може да се каже. — След като го казва, замълчава. Тя е сред малкото жени, които познавам, способни да седят мълчаливо. Това е чудесно, ала в момента не го искам.
— Не обичаш да говориш за себе си, нали?
— Ти също — парира тя.
„О, госпожице Стийл. Играта започна“.
С огромно удоволствие и подсмихване ѝ напомням, че вече ме е интервюирала.
— Помня някои доста интересни въпроси.
„Да. Попита ме дали съм гей“.
Думите ми оказват желания ефект и тя очевидно се чувства неловко. Започва да разказва за себе си и някои подробности се оказват ценни. Майка ѝ била непоправима романтичка. Жена с четири брака се надява надеждата да надвие опита. И тя ли е като майка си? Няма как да я попитам. Ако каже, че е така, тогава за мен няма надежда. А аз не искам това интервю да приключи. Прекалено добре се забавлявам.
Разпитвам я за пастрока ѝ и тя потвърждава предположението ми. Очевидно го обича. Лицето ѝ грейва, когато говори за него: работата му (той е дърводелец), хобитата му (обича европейски футбол и риболов). Предпочела да живее при него, когато майка ѝ се омъжила за четвърти път.
Интересно.
Тя изпъва рамене.
— Кажи ми за твоите родители — продължава в настъпление, за да отклони разговора от семейството си. Аз не обичам да говоря за своето семейство, затова ѝ казвам основни неща.
— Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.
— С какво се занимават брат ти и сестра ти?
За това ли иска да говорим? Отговарям кратко, че Елиът работи в строителството, а Мия е в готварско училище в Париж.
Тя слуша очарована.
— Чувала съм, че Париж е прекрасен — отбелязва замечтано.
— Париж е много красив. Била ли си там?
— Никога не съм излизала от Америка. — В гласа ѝ се прокрадва съжаление. Може да я заведа там.
— Искаш ли да отидеш?
„Първо Кабо, сега Париж? Стегни се, Грей“.
— В Париж ли? Разбира се, че искам. Но всъщност Англия е страната, в която мечтая да ида.
Лицето ѝ се озарява от вълнение. Госпожица Стийл иска да пътува. Защо точно Англия, питам аз.
— Това е родината на Шекспир и на Джейн Остин, и на сестрите Бронте, и на Томас Харди. Искам да видя местата, които са вдъхновили тези хора да напишат такива велики книги. — Очевидно това е първата ѝ голяма любов.