Книгите.
Сама го каза вчера в „Клейтън“. Това означава, че ще трябва да се конкурирам с Дарси, Рочестър и Ейнджъл Клеър: невъзможни романтични герои. Ето го доказателството, от което се нуждаех. Тя е непоправима романтичка, също като майка си, и работата няма да се получи. Сякаш за да направи нещата още по-зле, тя си поглежда часовника. Тя е дотук.
Съсипах сделката!
— Време е да тръгвам. Имам да уча — заявява тя.
Предлагам да я изпратя до колата на приятелката ѝ, което означава, че ще трябва да вървя до хотела, за да си стегна багажа.
Трябва ли?
— Благодаря за чая, господин Грей — подхвърля тя.
— Беше ми много приятно, Анастейжа. — В мига, в който го казвам, разбирам, че изминалите двайсет минути са били… приятни. Отправям ѝ най-ослепителната си усмивка, която със сигурност обезоръжава, и ѝ подавам ръка. — Хайде, да вървим — казвам. Тя поема пръстите ми и докато вървим към „Хийтман“, не мога да се отърся от мисълта колко ми е приятно да усещам ръката ѝ в моята.
Може пък да се получи.
— Винаги ли носиш джинси? — питам.
— Почти винаги — признава тя и това е втората черна точка: непоправима романтичка, която носи единствено дънки… Аз обичам жените ми да са с поли и рокли. Да са ми удобни.
— Имаш ли приятелка? — пита тя най-неочаквано и това е третата черна точка. Край на тази недоизпипана сделка. Тя иска романтика, а аз не мога да ѝ предложа подобно нещо.
— Не, Анастейжа. Аз нямам приятелки. Не се занимавам с такива неща.
Тя се мръщи, очевидно шокирана, обръща се рязко и се препъва по улицата.
— Мама му стара, Ана! — крещя и я дръпвам към мен, за да не падне пред моториста идиот, който кара от обратната страна на улицата. Неочаквано тя се озовава в прегръдката ми, стиска бицепсите ми и вдига поглед към мен. По очите ѝ личи, че е стресната, и аз за пръв път забелязвам тъмен кръг синьо, обрамчил ирисите ѝ; толкова са красиви, още по-красиви, когато си близо. Зениците ѝ се разширяват и аз разбирам, че мога да пропадна в този поглед и никога да не се върна. Тя си поема дълбоко дъх.
— Добре ли си? — Гласът ми прозвучава чужд и далечен и усещам, че тя ме докосва, а нямам нищо против. Пръстите ми милват бузата ѝ. Кожата ѝ е мека и гладка, прокарвам палец по долната ѝ устна, дъхът ми засяда в гърлото. Тялото ѝ е притиснато в моето, усещам гърдите ѝ, топлината ѝ, която се просмуква през ризата ми, е възбуждаща. Тя има свеж, приятен аромат, който ми напомня за ябълковата градина на баба. Затварям очи и вдъхвам, за да запазя аромата ѝ. Когато ги отварям отново, виждам, че тя ме наблюдава, моли, умолява, придумва, не откъсва очи от устата ми.
Мама му стара! Иска да я целуна.
И аз искам. Само веднъж. Устните ѝ са разтворени, готови, чакат. Устата ѝ ме приканва.
„Не. Не и не. Не го прави, Грей.
Тя не е момиче за теб.
Тя иска цветя и рози, а ти не се занимаваш с подобни глупости“.
Затварям очи, за да залича образа ѝ, и се опитвам да отблъсна изкушението, а когато ги отварям отново, решението ми е взето.
— Анастейжа — прошепвам, — трябва да се пазиш от мен. Стой далеч. Аз не съм мъжът, когото заслужаваш.
Малкото V се очертава между веждите ѝ и ми се струва, че е спряла да диша.
— Поеми си дъх, Анастейжа. — Трябва да я пусна преди да направя някоя глупост, но с огромна изненада усещам, че нямам желание. Искам да я прегръщам още съвсем малко. — Сега ще те пусна.
Отстъпвам назад и тя отдръпва ръце, но колкото и да е странно, не усещам облекчение. Плъзвам пръсти по раменете ѝ, за да съм сигурен, че тя ще остане на крака. В изражението ѝ проличава унижение. Тя е потресена, че съм я отблъснал.
„По дяволите, не исках да те нараня!“
— Разбрах — прошепва тя и зад остротата долавям разочарование. Тя става официална, далечна, но не се отдръпва. — Благодаря — добавя.
— За какво ми благодариш?
— За това, че ме спаси.
Иска ми се да ѝ кажа, че я спасявам от себе си… че това е благороден жест, но не това иска да чуе тя.
— Тоя кретен караше в забранена улица. Добре, че бях с теб.
Не искам и да си представям какво можеше да ти се случи, ако не бях с теб. — Сега аз съм този, който дрънка глупости, и така и не успявам да я пусна. Предлагам ѝ да поседна с нея в хотела, макар да знам, че това е хитър начин да продължа времето си с нея, и едва тогава я пускам.
Тя поклаща глава, гърбът ѝ е изпънат като струна, и се обгръща с ръце, сякаш да се защити. След малко хуква през улицата и аз трябва да забързам, за да я настигна.
Когато стигаме до хотела, тя се обръща отново към мен. Възвърнала е самообладанието си.