На задната седалка в колата разлиствам една от книгите за Тес, търся цитат и се питам кога е последният изпит на Ана. Романите бяха мое убежище като тийнейджър. Мама не можеше да се начуди на четивата, които избирах; Елиът не чак толкова. Копнеех за избавлението, което ми осигуряваха романите. Той нямаше нужда от подобно бягство.
— Господин Грей — прекъсва ме Тейлър. — Пристигнахме, господине. — Слиза и ми отваря вратата. — В два ще ви чакам отпред да ви закарам за голфа.
Кимам и влизам в Грей Хаус с книгите в ръка. Младата рецепционистка ме посреща с флиртаджийско помахване.
Всеки божи ден… Също като банална мелодия, която не спира да се върти.
Тръгвам към асансьора, без да ѝ обръщам внимание.
— Добро утро, господин Грей — поздравява Бари от охраната и натиска копчето, за да повика асансьора.
— Как е синът ти, Бари?
— По-добре, господине.
— Радвам се.
Влизам в асансьора и той се изстрелва към двайсетия етаж. Андреа вече е станала, за да ме посрещне.
— Добро утро, господин Грей. Рос иска да обсъдите проекта Дарфур. Барни иска няколко минутки…
Вдигам ръка, за да я накарам да замълчи.
— Остави ги засега. Свържи ме с Уелч и разбери кога Флин се връща от почивка. Ще прегледаме програмата за деня след като говоря с Уелч.
— Добре, господине.
— Имам нужда от двойно еспресо. Кажи на Оливия да ми направи.
Оглеждам се и забелязвам, че Оливия я няма. Какво облекчение. Това момиче вечно въздиша по мен, а това е адски дразнещо.
— Искате ли мляко, господине? — пита Андреа.
Браво на нея! Усмихвам ѝ се.
— Не и днес. — Обичам да ги карам да се питат как ще си пия кафето.
— Добре, господин Грей. — Тя изглежда доволна от себе си и така трябва. Тя е най-добрата лична асистентка, която съм имал.
След три минути ме свързва с Уелч.
— Уелч?
— Да, господин Грей.
— Проверката, която направи миналата седмица. За Анастейжа Стийл. Учи в университета на Ванкувър.
— Да, господине, помня.
— Искам да разбереш кога е последният ѝ изпит и да ми кажеш по най-бързия възможен начин.
— Разбира се, господине. Нещо друго?
— Не, това е всичко. — Затварям и поглеждам книгите на бюрото. Трябва да намеря цитат.
Рос, вторият човек след мен и главен оперативен директор, се е задействала.
— Получихме разрешение от суданските власти да вкараме пратката в Порт Судан. Само че връзките ни там не са много сигурни за пътуването до Дарфур. В момента оценяват степента на риск, за да сме наясно колко е надеждно. — Логистиката сигурно е трудна, обичайното ѝ слънчево настроение се е стопило.
— Можем да пуснем всичко от въздуха.
— Крисчън, разходите по едно пускане…
— Знам. Да видим какво ще кажат приятелите ни от неправителствения сектор.
— Добре — въздиша тя. — Освен това чакам зелена светлина от Държавния департамент.
Извъртам очи към тавана. Тъпи бюрократи.
— Ако трябва да се плати на някого — или да накараме сенатор Бландино да се намеси, — кажи ми.
— Следващият въпрос е къде да бъде новият завод. Знаеш, че данъчните облекчения в Детройт са огромни. Изпратих ти сбит отчет.
— Знам. Господи, трябва ли да е в Детройт?
— Не знам защо мразиш това място. То напълно съответства на критериите ни.
— Добре, накарай Бил да провери потенциалните промишлени терени. И направи още едно проучване на терените, да не би някоя друга община да предлага по-благоприятни условия.
— Бил вече изпрати Рут да се срещне с човек от отдел „Преустрояване“. Изглежда много услужлив, но ще помоля Бил да направи още една проверка.
Телефонът ми звънва.
— Да — изръмжавам на Андреа: тя знае колко мразя да ме прекъсва, когато имам среща.
— Уелч чака да разговаря с вас.
11:30 Бързо е свършил работа.
— Свържи ме.
Давам знак на Рос да почака.
— Господин Грей?
— Казвай, Уелч.
— Изпитът на госпожица Стийл е утре. Дванайсети май.
По дяволите! Не разполагам с много време.
— Супер. Това е всичко. — Затварям.
— Рос, изчакай за момент.
Грабвам телефона. Андреа отговаря на мига.
— Андреа, трябва ми празна картичка до час, за да напиша съобщение — заявявам и затварям. — Така, Рос, докъде бяхме стигнали?
В 12:30 Оливия се дотътря в офиса ми с обяд. Тя е високо слабо момиче с красиво лице. За съжаление винаги ме зяпа с копнеж. Носи поднос с нещо, което, надявам се, става за ядене. Денят ми досега е натоварен и умирам от глад. Тя трепери, докато поставя подноса на бюрото ми.
Салата с риба тон. Добре. Поне този път не е прецакала нещата.
Освен това поставя на бюрото три различни бели картички, всичките с различни размери и пликове към тях.