— Супер — мърморя. „Сега изчезвай“. Тя ситни към вратата.
Отхапвам парче риба тон и посягам към химикалката. Избрал съм цитат. Предупреждение. Постъпих правилно, като я оставих. Не всички мъже са романтични герои. Няма да включа думата „мъже“. Тя ще разбере.
Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.
Пъхам картичката в плика и написвам на него адреса на Ана, който помня от проверката на Уелч. Звънвам на Андреа.
— Да, господин Грей.
— Би ли дошла, ако обичаш?
— Да, господине.
След миг е на вратата.
— Да, господин Грей?
— Вземи ги, опаковай ги и ги изпрати по куриер на Анастейжа Стийл, момичето, което направи интервюто миналата седмица. Ето адреса ѝ.
— Веднага, господин Грей.
— Най-късно утре да са пристигнали.
— Добре, господине. Това ли е всичко?
— Не, намери ми ново копие.
— На тези книги ли?
— Да. Първи издания. Оливия да се заеме.
— Кои са книгите?
— „Тес от рода Д’Ърбървил“.
— Добре, господине. — Отправя ми една от редките си усмивки и излиза от кабинета ми.
Тя пък защо се усмихва?
Тя никога не се усмихва. Пропъждам тази мисъл и се питам дали виждам книгите за последен път, и трябва да призная, че дълбоко в себе си се надявам да не е така.
Петък, 20 май 2011
Наспах се за пръв път от пет дни. Може би заради приключването на сделката, за което се надявах, след като изпратих книгите на Анастейжа. Докато се бръсна, скапанякът в огледалото ме зяпа със студени сиви очи.
Лъжец!
Добре де, добре. Надявам се тя да се обади. Има ми телефона.
Когато влизам в кухнята, госпожа Джоунс вдига поглед.
— Добро утро, господин Грей.
— Добрутро, Гейл.
— Какво искате за закуска?
— Омлет. Благодаря. — Сядам пред плота в кухнята, докато тя ми приготвя закуската, и прелиствам „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“, а след това прехвърлям и „Сиатъл Таймс“. Докато преглеждам вестниците, телефонът ми звънва.
Елиът е. Какво, по дяволите, иска големият ми брат?
— Да, Елиът?
— Здрасти, пич. Трябва да се разкарам от Сиатъл този уикенд. Една мацка ми е налазила висулките и трябва да се разкарам.
— Висулките ли?
— Да. Щеше да разбереш, ако имаше такива.
Не обръщам внимание на заяждането и в същия момент ми хрумва нещо хитро.
— Какво ще кажеш да отскочим до Портланд? Можем да заминем още днес следобед. Ще останем там. Ще се приберем в неделя.
— Става. С хеликоптерчето или с кола?
— Казва се хеликоптер, Елиът, но ще отидем с кола. Ела в офиса по обяд и тръгваме.
— Благодаря, брат ми. — Елиът затваря.
На него открай време му е трудно да се контролира. Както и жените, с които има връзки: което и да е нещастното момиче, то е просто поредната мацка от дългата, предълга опашка на случайните му връзки.
— Господин Грей. Каква храна ще искате за уикенда?
— Приготви нещо леко и го остави в хладилника. Може да се прибера в събота.
А може и да не се прибера.
„Тя си тръгна, без да се обърне, Грей“.
След като през по-голямата част от живота си на работа съм управлявал очакванията на другите, би трябвало да се справям по-добре със своите.
Елиът спи почти през целия път до Портланд. Горкият нещастник сигурно е скапан. Работи и чука: това е смисълът на съществуването на Елиът. Разложил се е на седалката и хърка.
Ама и той ще е една компания…
Сигурно ще пристигнем в Портланд след три, затова се обаждам на Андреа по хендсфрито.
— Господин Грей — отговаря тя на второто позвъняване.
— Може ли да уредиш да доставят два бегача в „Хийтман“?
— За колко часа, господине?
— За три.
— Бегачите за вас и брат ви ли са?
— Да.
— Брат ви е метър и деветдесет, нали?
— Да.
— Заемам се веднага.
— Супер. — Затварям и звъня на Тейлър.
— Господин Грей — отговаря той на първото позвъняване.
— По кое време ще дойдеш?
— Ще съм на рецепцията в девет довечера.
— Ще докараш ли R8?
— С удоволствие, господине. — И Тейлър е луд фен на автомобилите.
— Добре. — Затварям и усилвам музиката. Да видим дали Елиът ще проспи „Върв“.
Пътуваме по I-5 и вълнението ми расте.
Дали са доставили книгите? Изкушавам се да позвъня отново на Андреа, но знам, че съм я натоварил с цял тон работа. Освен това не искам да давам на персонала си повод да клюкарства. Обикновено не правя подобни неща.
„Защо изобщо ги изпрати?“