Само така, Маринърс! С Елиът се чукваме с бутилките.
Докато тече анализът на вече приключилата игра, телефонът ми звънва и на екрана се изписва номерът на госпожица Стийл.
Тя е!
— Анастейжа? — Не крия нито изненадата, нито удоволствието си. При нея е шумно и решавам, че или е на парти, или в някой бар. Елиът ме поглежда, затова ставам от канапето и излизам, за да не ме слуша.
— Защо изпрати книгите? — Заваля думите и аз усещам как ме полазва безпокойство.
— Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно.
— Не аз съм странната, ти си странен — заявява тя обвиняващо.
— Анастейжа, пила ли си?
Мама му стара! Тя с кого е? С фотографа ли? Къде е приятелката ѝ Кейт?
— К’во те бърка? — Струва ми се кисела, войнствено настроена и разбирам, че е пияна, но също така трябва да разбера дали е добре.
— Питам само… Къде си?
— В един бар.
— Кой бар? — „Казвай веднага!“ Безпокойството набъбва в мен. Млада жена, пияна, някъде в Портланд. Не е в безопасност.
— Един бар. В Портланд.
— Как ще се прибереш у дома? — Стискам зъби, обзет от напразната надежда да позабавя избухването си.
— Все някак.
Какви ги дрънка? Възнамерява ли да шофира? Питам отново в кой бар е и тя не отговаря.
— Защо ми изпрати книгите. Крисчън?
— Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага!
Как ще се прибере?
— Ти си толкова… деспотичен — киска се тя. Ако положението е друго, смехът ѝ би ми се сторил очарователен. Сега обаче ми се иска да ѝ покажа колко точно съм деспотичен. Направо ме побърква.
— Ана, къде си, мама му стара!
Тя се киска отново. Мама му стара, присмива ми се!
Пак ми се присмива!
— В Портланд. Далечко е от Сиатъл.
— Къде в Портланд?
— Лека нощ, Крисчън.
Тя прекъсва.
— Ана…
Тя ми затвори! Зяпвам телефона и не мога да повярвам. Никой досега не си е позволявал да ми затвори телефона!
— Какъв е проблемът? — провиква се Елиът от канапето.
— Пиянско обаждане. — Поглеждам го, а той ме зяпа с отворена уста.
— За теб ли беше?
— Да. — Натискам копчето за повторно набиране, като се опитвам да се овладея и да потисна безпокойството си.
— Здравей. — Тя се обажда задъхано и срамежливо. Вече е на по-тихо място.
— Идвам да те взема. — Гласът ми е леденостуден, мъча се да овладея гнева си. Затварям телефона.
— Трябва да отида да взема едно момиче и да го прибера у тях. Ще дойдеш ли?
Елиът ме е зяпнал така, сякаш са ми поникнали три глави.
— Ти? С момиче? Това трябва да се види.
И започва да се обува.
— Първо трябва да позвъня. — Влизам в спалнята му. Дали да звънна на Барни, или на Уелч? Барни е старшият инженер в телекомуникационния отдел на компанията ми. Технически гений. Само че онова, което искам, не е съвсем законно.
По-добре да не замесвам компанията си.
Звъня на Уелч и след секунди чувам дрезгавия му глас.
— Господин Грей?
— Трябва да разбера къде се намира Анастейжа Стийл в момента.
— Така. — Следва кратко мълчание. — Оставете на мен, господин Грей.
Знам, че това е незаконно, но тя може да се забърка в неприятности.
— Благодаря.
— Ще ви звънна след две минутки.
Когато се връщам в хола, Елиът потрива доволно ръце и се хили.
— Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света — злорадства той.
— Отивам да взема ключовете от колата. След пет минути те чакам в гаража — ръмжа аз, без да обръщам внимание на самодоволното му лице.
Барът е претъпкан. Пълен е със студенти, решили да си прекарат страхотно. От колоните дъни някакъв тъп рок, дансингът е наблъскан с гърчещи се тела.
Обстановката ме кара да се чувствам стар.
Тя е някъде тук.
Елиът влиза след мен.
— Виждаш ли я? — опитва се да надвика шума. Докато оглеждам помещението, зървам Катрин Кавана. Тя е с приятели, до един мъже, седят в сепаре. Ана не се мярка, но масата е отрупана с чаши за шотове и халби бира.
Да видим сега дали госпожица Кавана е предана на приятелката си като Ана на нея.
Тя ме поглежда изненадано, когато пристъпваме към масата ѝ.
— Катрин — започвам вместо поздрав и тя ме прекъсва преди да успея да попитам къде е Ана.
— Крисчън, каква приятна изненада да те видя тук — опитва се да надвика шума. Тримата на масата зяпат мен и Елиът враждебно.
— Бях наблизо.
— Кого си довел? — Тя се усмихва прекалено подкупващо на Елиът и ме прекъсва отново. Каква досадна жена!
— Това е брат ми Елиът. Елиът, запознай се с Катрин Кавана. Къде е Ана?
Тя отправя на Елиът още по-широка усмивка и аз оставам изненадан от неговата.
— Май излезе навън да глътне малко чист въздух — отвръща Кавана, без да ме погледне. Интересува я единствено господин Изчукай ги и чупката. Е, с нея съм дотук.