Колкото и да не ми се иска, я пускам и се съгласявам да я заведа вътре. Хванати за ръце, двамата влизаме в бара и спираме до масата на Кейт. Един от младежите все още седи там, раздразнен и изоставен.
— Къде е Кейт? — надвиква шума Ана.
— Танцува — крещи младежът и кима към дансинга. Ана си взема сакото и чантата, протяга ръка и неочаквано стиска моята.
Застивам на място.
Мама му стара!
Сърцето ми започва да блъска неудържимо, тъмнината се издига на повърхността и впива нокти в гърлото ми.
— На дансинга е — провиква се тя и думите гъделичкат ухото ми, прогонват страха. Неочаквано тъмнината се отдръпва и сърцето ми се успокоява.
Какво?
Извивам очи, за да скрия объркването си, и я повеждам към бара, поръчвам голяма чаша вода и ѝ я подавам.
— Пий.
Тя ме поглежда над чашата и отпива предпазливо.
— Цялата — нареждам. Надявам се водата да тушира ефекта от адския махмурлук, който я чака утре.
Какво ли щеше да ѝ се случи, ако не се бях намесил? Настроението ми се скапва.
Мисля си какво ми се е случило току-що.
Нейното докосване. Моята реакция.
Настроението ми продължава да се смачква.
Ана се олюлява, докато пие, затова я задържам, като поставям ръка на рамото ѝ. Харесва ми да я докосвам. Тя е като олио върху бурните ми тъмни вълни.
„Хм… цветя и рози, Грей“.
Тя допива водата, аз взимам чашата от ръката ѝ и я слагам на бара.
Добре. Тя иска да говори с така наречената си приятелка. Оглеждам претъпкания дансинг и ми става неприятно, че всички тези тела ще се притискат в мен, докато се промъкваме.
Стягам се, стискам ръката ѝ и я повеждам към дансинга. Тя се колебае, но държи да говори с приятелката си, така че начинът е само един: ще трябва да танцува с мен. Щом Елиът влезе в ритъм, не можеш да го спреш — дотук с тихата вечер пред телевизора.
Придърпвам я и тя е в прегръдката ми.
С това мога да се справя. Когато знам, че ще ме докосне, добре. Мога да овладея положението, още повече че съм със сако. Промъкваме се през навалицата към мястото, на което се кълчат Елиът и Кейт.
Елиът — без да спира да танцува — се навежда към мен и ни оглежда невярващо.
— Ще заведа Ана у тях. Кажи на Кейт — изкрещявам в ухото му.
Той кима и придърпва Кавана до себе си.
Така. Хайде сега да заведа госпожица Пияната книжна мишка у тях… но поради незнайно каква причина на нея не ѝ се тръгва. Гледа Кавана загрижено. Когато слизаме от дансинга, поглежда отново към Кейт, след това вдига очи към мен и се олюлява, все още малко замаяна.
— Мамицата му… — Благодарение на някакво чудо успявам да я задържа, когато тя припада насред бара. Изкушавам се да я метна на рамо, но така ще привлечем погледите на всички, затова я притискам към гърдите си и почти я отнасям навън, в колата.
— Господи — мърморя, докато вадя ключа от дънките и в същото време се опитвам да я държа. Колкото и невероятно да изглежда, успявам да я настаня на предната седалка и да ѝ сложа предпазния колан.
— Ана. — Разтърсвам я леко, защото мълчанието ѝ ме притеснява. — Ана!
Тя изломотва нещо неразбираемо и разбирам, че е в съзнание. Знам, че трябва да я откарам у тях, но до Ванкувър е много път, а не знам дали няма да повърне отново. Никак не ми е приятно като си помисля, че аудито ми ще мирише на повръщано. И без това миризмата, която се носи от дрехите ѝ, вече се усеща.
Поемам към „Хийтман“ и си казвам, че го правя заради нея.
„Да, залъгвай се, Грей“.
Докато се качваме с асансьора от гаража, тя спи в ръцете ми. Трябва да ѝ сваля дънките и обувките. Вкисналата миризма на повръщано се усеща навсякъде. Искам да я изкъпя, но това означава да прекрача границата на приличието.
„А сега не я ли прекрачваш?“
Щом влизаме в стаята, хвърлям чантата ѝ на канапето, след това я отнасям в спалнята и я слагам на леглото. Тя измърморва нещо, но не се събужда.
Свалям бързо обувките и чорапите ѝ и ги пъхвам в пластмасовия плик за пране, осигурен от хотела. След това смъквам ципа на дънките и свалям и тях, проверявам джобовете и пъхвам и дънките в плика. Тя лежи на леглото, разперила се е като морска звезда с тези бели ръце и крака, и за момент си представям същите тези крака увити около кръста ми, а китките ѝ вързани за кръста на Сейнт Андрю. На коляното ѝ бледнее синина и се питам дали не е останала от онзи път, когато падна в офиса ми.
„Белязана е от онзи път… също като мен“.
Вдигам я да седне и тя отваря очи.
— Здравей, Ана — прошепвам, докато свалям бавно сакото ѝ, без помощ от нейна страна.