— Можеш ли да я пуснеш пак?
— Разбира се. — Докосвам тъчскрийна, за да пусна музиката отново.
— Обичаш ли класическа музика? — пита тя, докато сме на Фримонт Бридж, и се заговаряме приятно за музикалните ми предпочитания. Докато говорим, поемам разговор по хендсфрито.
— Грей.
— Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. — А, да, данни за фотографчето.
— Прати ми я по мейла. Нещо друго?
— Не, сър.
Натискам бутона и музиката зазвучава отново. Слушаме и двамата, потънали в острите гласове на „Кингс ъв Лиън“. Не продължава дълго — удоволствието да послушаме е прекъснато от ново обаждане.
Сега пък кой е, по дяволите?
— Грей — сопвам се.
— Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща.
— Добре, Андреа.
— Приятен ден, сър.
Стрелвам тайно Ана с поглед, за да разбера дали е проследила разговора, но тя разглежда Портланд. Предполагам, че просто се държи възпитано. Трудно ми е да не отклонявам очи от пътя. Искам да я гледам. Колкото и да е странна, тя има красиво деколте, което искам да нацелувам от мястото под ухото чак до рамото.
По дяволите! Намествам се на седалката. Дано да се съгласи да подпише споразумението и да приеме онова, което ѝ предлагам.
Когато се качваме на I-5, телефонът звъни отново.
Този път е Елиът.
— Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?
„Браво, пич, точно на място“.
— Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата.
— С кого си?
— С Анастейжа Стийл.
— Здравей, Ана!
— Здравей, Елиът — отвръща тя весело.
— Много неща чух за теб — заявява Елиът.
Мама му стара! Какво е чул?
— Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт — отвръща тя добродушно.
Елиът се смее.
— Карам Анастейжа към тях. Да те взема ли? — прекъсвам ги аз.
Елиът със сигурност ще иска да се изнесе бързичко.
— Да.
— Ще се видим след малко. — Затварям.
— Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа? — любопитства тя.
— Защото това е името ти.
— Предпочитам Ана.
— Сериозно?
„Ана“ е прекалено ежедневно и обикновено за нея. Прекалено фамилиарно. Тези три букви притежават силата да нараняват…
В този момент разбирам, че когато ме отблъсне, когато този момент настъпи, ще ми е безкрайно трудно. Случвало се е преди, но никога не съм се чувствал както сега… не съм влагал нищо. Дори не познавам това момиче, но искам да я опозная, цялата. Може би защото никога не съм преследвал жена.
„Грей, овладей се и следвай правилата, в противен случай всичко отива на кино“.
— Анастейжа — казвам, без да обръщам внимание на недоволния ѝ поглед. — Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.
Тези думи я карат да се умълчи, докато паркирам пред блока ѝ. Преди да отговори, слизам от колата, заобикалям и ѝ отварям вратата.
Тя стъпва на тротоара, стрелва ме с поглед и заявява:
— Това, което се случи, бе много хубаво.
Наистина ли? Признанието ѝ ме кара да се закова на място. Ето, че отново съм приятно изненадан от малката госпожица Стийл. Докато тя се качва по стълбите към входа, аз забързвам, за да я настигна.
Елиът и Кейт вдигат погледи, когато влизаме. Седнали са на маса в оскъдно обзаведена стая, точно като за две студентки. До малка библиотека са поставени няколко кашона. Елиът ми се струва спокоен, не бърза да си тръгва и това ме изненадва.
Кавана скача и ме оглежда критично, докато прегръща Ана.
Какво си е въобразявала, че ще направя на момичето?
Много добре знам какво искам да ѝ направя…
Когато Кавана я отдръпва на една ръка разстояние, съм вече по-спокоен: може пък да я е грижа за Ана.
— Добро утро, Крисчън — поздравява тя хладно и снизходително.
— Добро утро, госпожице Кавана. — Иска ми се да я срежа с нещо саркастично, че най-сетне се е сетила за приятелката си, но решавам да си мълча.
— Кейт, Крисчън, Кейт! — намесва се с известно раздразнение Елиът.
— Добро утро, Кейт. — Кимвам учтиво. Елиът прегръща Ана и я задържа до себе си малко по-дълго, отколкото трябва.
— Здравей, Ана — поздравява я, усмихнат доволно, мама му стара.
— Здравей, Елиът — грейва тя.
О, това става нетърпимо.
— Елиът, не е зле да тръгваме.
„И си разкарай ръцете от нея!“
— Ей сега. — Елиът пуска Ана, но награбва Кавана и прави отвратително шоу, докато я целува.
О, за бога!
Ана ги гледа с неудобство. Не я виня. Когато обаче се обръща към мен, очите ѝ са присвити в очакване.
Какво ли си мисли?