Ана ме наблюдава, без да крие удивлението си.
— На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там.
Поглеждам към таблото и проверявам данните. Ето това обичам: контрола, безопасността, да разчитам на технологията пред себе си.
— Когато летиш през нощта, си сляп. Трябва да се довериш на техниката — обяснявам.
— Колко дълго ще пътуваме? — пита тя задъхано.
— По-малко от час. Вятърът е с нас. — Поглеждам я отново. — Добре ли си, Анастейжа?
— Да — отвръща тя странно рязко.
Нервна ли е? Или просто съжалява, че се е качила с мен? Тази мисъл ме притеснява. Тя все още не ми е дала шанс. След като облаците се разсейват, виждам Сиатъл в далечината, фар, който блести в мрака.
— Погледни там. — Соча ярките светлини.
— Винаги ли впечатляваш жените по този начин? С „Ела да те повозя на хеликоптера си“?
— Никога не съм качвал момиче тук, Анастейжа. Още нещо, което правя за първи път. Впечатлена ли си?
— О, да, Крисчън. Невероятно е! — прошепва тя.
— Невероятно? — Усмивката ми е спонтанна. Спомням си Грейс, мама, как ме галеше по косата, докато четях на глас „Някогашният и бъдещ крал“.
„Крисчън, прекрасно е. Невероятно е, милото ми момче“.
Бях на седем и съвсем наскоро бях проговорил.
— Ти си просто много… умееш толкова много неща.
— Благодаря, госпожице Стийл. — Лицето ми пламва от удоволствие при тази неочаквана похвала. Дано не е забелязала.
— Това наистина ти харесва — отбелязва тя малко по-късно.
— Кое?
— Летенето.
— Изисква контрол и съсредоточаване. — Двете качества, които най-много харесвам. — Как да не обичам да летя?! Макар че най-много обичам безмоторното летене.
— Безмоторно летене?
— Да. Глайдери освен хеликоптери. Летя и на двете.
Дали да не я заведа на безмоторно летене?
„Не избързваш ли, Грей?
Откога започна да водиш разни хора на безмоторно летене?“
Откога возя разни хора на Чарли Танго?
Земен контрол ме насочва по трасето. Вече наближаваме Сиатъл. Близо сме. Аз пък се доближавам до момента, когато ще разбера дали това е просто небивалица, или не. Ана гледа през прозореца като омагьосана.
Не мога да откъсна очи от нея.
„Моля те, кажи да“.
— Хубава гледка, нали? — питам, за да се обърне към мен и да видя лицето ѝ. Тя наистина се обръща с широка, дръзка усмивка. — Пристигаме след няколко минути — добавям.
Неочаквано атмосферата в кабината се променя и аз я усещам по-осезаемо. Вдишвам дълбоко, усещам аромата ѝ и очакването. Очакването на Ана. Моето.
Докато се спускаме, прекарвам Чарли Танго над центъра към Ескала, моя дом, и сърцето ми започва да бие лудешки. Ана става нервна и не може да си намери място. Дано не избяга.
Когато площадката изниква пред нас, си поемам рязко дъх.
Това е то.
Кацаме безпроблемно, намалявам мощността и наблюдавам как перките на роторите забавят и спират. Чувам единствено съсъка на бял шум, който долита от слушалките, докато седим смълчани. Свалям си слушалките, след това свалям и слушалките на Ана.
— Стигнахме — казвам тихо. Лицето ѝ е бледо на отблясъците на светлините, очите ѝ блестят.
Мили боже, колко е красива!
Разкопчавам коланите и протягам ръка, за да разкопчая и нейните.
Тя вдига поглед към мен. Доверчива. Млада. Сладка. Великолепният ѝ аромат е на път да ме сломи.
Мога ли да ѝ причиня това?
Тя е голям човек.
Сама взема решенията си.
А как ми се иска да ме погледне по същия начин след като ме опознае… след като научи на какво съм способен.
— Знаеш, че не си длъжна да правиш нищо, което не желаеш. Знаеш това, нали? — Много е важно да е наясно с този факт. Искам да ми се подчинява, но преди всичко искам да получа съгласието ѝ.
— Никога не бих направила нещо, което не желая, Крисчън. — Струва ми се искрена и ми се иска да ѝ повярвам. След като чувам тези успокоителни думи, слизам от седалката и отварям вратата, след това скачам на площадката. Поемам ръката ѝ, докато излиза. Вятърът подема косата ѝ и я завихря около лицето ѝ и тя ми се струва уплашена. Не знам дали е така, защото е тук с мен, сама, или защото сме на трийсет етажа над земята. Знам, че тук на човек може да му се завие свят.
— Ела. — Прегръщам я, за да я защитя от вятъра, и я повеждам към асансьора.
И двамата мълчим по време на краткото пътуване към пентхауса. Под черното сако е с бледозелена блуза. Отива ѝ. Казвам си, че трябва да включа синьо и зелено в дрехите, които ще ѝ осигурявам, ако се съгласи с условията ми. Трябва да се облича по-добре. Очите ѝ срещат моите в огледалата на асансьора, когато вратата се отваря към апартамента ми.