— Казах ти, Анастейжа. Има нещо в теб. Не мога да те пусна да си идеш. Като нощна пеперуда около лампа. Така се чувствам. Желая те толкова силно, особено сега, както хапеш тази устна.
— Това клише с пеперудата и лампата май трябва да го обърнем — казва тя и признанието ѝ ме притеснява.
— Яж! — нареждам, за да сменя темата.
— Не. Още не съм подписала нищо, така че мисля да поупражнявам свободната си воля за известно време, ако нямаш нещо против.
Я!… Пак тази нейна голяма уста.
— Както желаете, госпожице Стийл.
— Колко жени си имал? — любопитства тя и лапва ново зърно.
— Петнайсет.
— Продължителни връзки?
— Някои от тях — да.
— Наранявал ли си някоя от тях.
— Да.
— Лошо ли?
— Не. — Дон беше супер, но малко поразтърсена от преживяното. Ако трябва да сме честни, аз също.
— А мен би ли наранил?
— Какво искаш да кажеш?
— Би ли ме наранил физически?
„Само ако можеш да издържиш“.
— Ще те наказвам, когато трябва, и ще боли.
„Например когато се напиеш и се изложиш на риск“.
— А теб били ли са те?
— Да.
Много, много пъти. Елена беше истински дявол с бастуна. Това е единственото докосване, което мога да изтърпя.
Тя се кокори и оставя недояденото грозде в чинията си, отпива нова глътка вино. Липсата ѝ на апетит ме дразни и се отразява зле на моя. Може би просто трябва да хвана бика за рогата и да ѝ покажа правилата.
— Нека обсъдим това в кабинета ми. Трябва да ти покажа нещо.
Тя тръгва след мен и сяда на кожения стол пред бюрото ми, а аз се облягам на него, скръстил ръце.
Това е, което тя иска да знае. Истинска благословия е, че е любопитна — все още не е избягала. Посягам към една от страниците на договора, оставен на бюрото, и ѝ я подавам.
— Това са правилата. Могат да се дискутират промени по тях. Те са част от договора, който също можеш да видиш. Прочети ги и нека ги обсъдим.
Тя разглежда страницата, после пита:
— Категорични ограничения?
— Да. Това, което ти няма да правиш, това, което аз няма да правя. Това са неща, които трябва да бъдат уточнени.
— Не съм сигурна за вземането на пари за дрехи. Някак не е…
— Искам да давам много пари за теб. Да ти купя дрехи. Може да се наложи да ме придружиш някъде.
„Грей, какви ги приказваш?“ Това ще е за пръв път.
— Искам да си облечена добре. Убеден съм, че заплатата ти — когато започнеш да работиш, разбира се — няма да ти позволи да си купиш такива дрехи, каквито аз бих желал да имаш.
— И няма да се налага да ги нося, когато не съм с теб, нали?
— Няма.
— Не искам да тренирам четири пъти седмично.
— Анастейжа, искам да си еластична, гъвкава, силна и енергична. Вярвай ми, ще имаш нужда от тези тренировки.
— Но не и четири пъти в седмицата. Какво ще кажеш за три?
— Искам да са четири.
— Мислех, че водим преговори.
Отново успява да ме обезоръжи и действа с моите камъни по моята глава.
— Добре, госпожице, имате право. Какво ще кажеш за три дни по час и един ден половин час?
— Три дни, три часа. Имам усещането, че докато съм с теб, ще спортувам достатъчно.
„Много се надявам да стане точно така“.
— Да, права си. Съгласен съм. Сигурна ли си, че не искаш да кандидатстваш в моята компания? Наистина умееш да преговаряш.
— Не, не мисля, че идеята е добра.
Тя, разбира се, е права. А и това е едно от основните ми правила: никога не чукай жени от персонала.
— Така, за ограниченията. Тези важат за мен.
Подавам ѝ друг лист.
Ето, че дойде времето за бягство. Знам си ограниченията наизуст и наум прехвърлям списъка, докато я наблюдавам как чете. Тя пребледнява все повече с наближаването на края.
„Мама му стара, надявам се това да не я уплаши“.
Желая я. Искам да ми се подчинява… много го искам. Тя преглъща и ме поглежда нервно. Как да я убедя да пробва? Би трябвало да я окуража, да ѝ покажа, че съм способен на внимание.
— Има ли нещо, което искаш да добавиш?
Дълбоко в себе си се надявам да не добавя нищо. Искам да имам картбланш с нея. Тя се е втренчила в мен и не намира думи. Дразнещо е. Не съм свикнал да чакам за отговори.
— Има ли нещо, което не би направила? — настоявам аз.
— Не зная.
Не очаквах този отговор.
— Как така не знаеш?
Тя се намества, сякаш ѝ е неудобно, а зъбите ѝ си играят с долната устна. За пореден път.
— Никога не съм правила нищо такова.
По дяволите, разбира се, че не е правила!
„Търпение, Грей. За бога. Вече ѝ подаде предостатъчно информация“. Продължавам да пипам с кадифени ръкавици. Това е нещо ново.