Фридрих Незнански
Грешката на президента
Маршът на Турецки #10
Тази книга от началото до края е измислена от автора. Разбира се, в нея са използвани и някои истински материали както от личната практика на автора, така и от практиката на други руски следователи. Но събитията, мястото на действието и персонажите безусловно са измислени. Съвпадението с имена на реално съществуващи лица и места може да бъде само случайно.
Пролог
Влакът пристигна рано. Льоха смяташе да вземе такси, но после размисли. Трамваите, слава богу, вече се движеха, а на него му беше кеф след дългото отсъствие да се връща приятно и без бързане в родния град. Полупразният вагон се клатушкаше на завоите и недоспалият през нощта Льоха задряма.
— Площад „Борба“, следваща спирка МИИТ! — неочаквано силно викна кондукторката. Льоха отвори очи и се шашна: пред него седеше здрав кръглолик негър!
— Мир на света! — каза негърът и се закиска.
„Фестивалът! — досети се Льоха. — А езикът му е червен като на човек“ — удивено забеляза той и ни в клин, ни в ръкав, отвърна с неотдавна научената фраза:
— Хинди — руси пхай-пхай!
Льоха помисли без особено удоволствие, че и той самият прилича на делегат на фестивала в новия си шикозен костюм и с новата кожена чанта. Настроението му се развали.
В утринната тишина през трамвайното звънтене постоянно се промъкваха идиотски нови песни. От единия край се чуваше:
А на другия край отекваше:
Всичко си дойде на мястото чак когато на колелото Льоха скочи от стъпалото на трамвай номер 50. Изпъкналите стъкла на десети блок (правеха такива преди революцията) хвърляха слънчеви зайчета. Неговият дом. Стана му неудържимо весело. Той откъсна от градинката яркочервено цвете и го забоде в петлицата на сакото си.
— Извинявай — каза той на строго гледащия отвисоко паметник на Вилямс и закрачи към езерото. Впрочем размишленията доста бързо изтриха от лицето му безгрижната усмивка.
Като отмина гребната база, Льоха наби спирачки и внимателно огледа високия дъсчен стобор, после решително бутна незаключената портичка.
Грамадният пес Вълчак, получил този прякор заради отвращението му към напразния лай, се хвърли срещу него с ръмжене, но като го позна, радостно замаха опашка. Чувството за собствено достойнство попречи на песа да изрази чувствата си по-открито. В коляното на Льоха се бутна козленце и приветствено заблея. Той поглади безрогата му главица и пак се огледа.
Всичко си беше както преди: отляво оборът за козите, по-нататък огромният хамбар със сеновал, дръвникът, отдясно — спретната градинка около два ара, под ябълката стоеше масичка с два стола, а зад нея на самия бряг на езерото — доста голяма, но овехтяла къща.
На отвореното прозорче беше сложена „Ригонда“ и от нея се носеше бодрият, отмерен глас на Левитан:
„Световният форум на младежта отива към края си. Гостоприемните жители на нашата столица с радост приветстваха юношите и девойките от сто тридесет и една страни на планетата. При нас дойдоха студенти и селяни, докери и миньори, рибари и учители. Независимо от обичаите и цвета на кожата всички нас ни обединява…“
Стопанинът се миеше на чешмата с гръб към портичката.
Льоха се приближи тихо, седна на масичката, запуши и едва след това полугласно го извика:
— Пръдле!
Другият трепна и се обърна.
— Алай? — Объркването по лицето му бързо се смени с престорена радост. — Льоха, авер, колко лета, колко зими…
„Делегатите на Асамблеята на Световната федерация на демократичната младеж скоро ще се съберат в столицата на социалистическа Украйна. «Младежи, обединявайте се! Напред за траен мир!» — е изписано на знамената на тази организация…“ — продължаваше да рецитира басово Левитан.
— Славик, спри тоя плювалник!