Романова машинално прочете следващата кратка информация.
„Станиславски убил събутилника си с отвертка.
Двама безработни, Шевченко и Станиславски, които напоследък буквално тероризирали съседите си, след изрядна доза алкохол нещо не поделили. В резултат съименникът на великия режисьор нанесъл на адаша на украинския поет няколко прободни рани с отвертката, която му попаднала подръка. Вече в болницата, нещастникът починал от раните си.“
— Ама че глупости! Намерили за какво да пишат! При това с такъв тон — от все сърце изруга Александра Ивановна и захвърли вестника.
На вратата на градската прокуратура Турецки се сблъска със Семьон Семьонович Мойсеев, един от най-старите московски експерти криминолози.
„Запада старецът“ — невесело помисли Турецки, а на глас каза:
— Привет на бачкаторите!
— Здравейте, Саша — усмихна се Мойсеев.
Турецки го пропусна пред себе си и се отправи към колата, която чакаше да го закара на „Петровка“.
— Накъде сте? — попита го Мойсеев.
— При Романова.
— Ще ме вземете ли?
— Защо не? С удоволствие.
Когато колата тръгна, Мойсеев обясни на Турецки:
— Свалете ме някъде недалеч оттук. — Той сниши глас: — При бюрото за смяна… на валута — добави почти шепнешком.
— Ама вие какво, страхувате ли се? — разсмя се Турецки.
— Не че се боя — въздъхна Мойсеев, — ами ми е някак… неловко, или как да го кажа… Синовете ми пращат долари от Израел, естествено помагат ми. Та се налага да ходя по обменните бюра.
— Че нали при нас на ъгъла до прокуратурата има едно.
— Там пък съвсем не мога — смутено се усмихна Мойсеев. — Нали разбирате, колегите… На вас ви е смешно — укорително погледна той по-младия си спътник, — но на мен съвсем не ми е до смях, Саша. Тъжно ми е. Не съм възпитан така.
— Спрете тук! — помоли Турецки шофьора, като забеляза на ъгъла призивен надпис: „Обменно бюро. Купува 2670. Продава 2720.“
— Благодаря, Саша — виновно се усмихна Мойсеев, докато се измъкваше от колата. — Ако не бяха синовете, не знам как щях да преживея. Сега даже се каня да им ида на гости…
— Моля ви се, Семьон Семьонович, само не се оправдавайте!
— Добре, Саша, няма.
— Е, как върви работата, Александра Ивановна? — изстреля Турецки, докато влизаше в кабинета на началничката на МУР.
— Как я кара младежта?
— На теб, Саша, само майтапи ти дай — озъби му се Романова.
— Каква младеж? — Тя махна с ръка към вестника на бюрото. — Ето тук е написано какъв ни е животът — там убили, тук заложили бомба, не могат да хванат никого. Е, освен в случаите от типа „убил събутилника си с отвертка“. Май само такива разкриваме.
Турецки седна срещу Романова.
— Бих искал да кажа, че преувеличаваш, Шура, но не мога.
— За това ми е думата.
— Да знаеш дали Меркулов е в Москва?
— Не може да мръдне от Казан. А теб много иска да те види Шведов. Ще споделя опит. Люба — помоли тя секретарката, — покани при мен Шведов.
— Той ми разправяше нещо… Май не е успял да хване дирите на никого от тия килъри?
— Килър… — презрително произнесе Романова чуждата думичка. — Поне ти не говори така, Саша! Измислили са го да звучи по-благородно. Убиец, ето как се казва. — Александра Ивановна стана и се приближи до прозореца. — Аха, ето го, идва.
И действително след няколко минути вратата се отвори и влезе заместникът й Анатолий Фьодорович Шведов.
— Привет на честната компания! — усмихна се той.
— Привет, Толя! — отзова се Романова.
Турецки мълчаливо стисна ръката му.
— Саша, кафе или чай? — попита Романова.
Турецки само махна с ръка.
— Чашка коняче?
— Преди не бих се отказал.
— А сега какво? Парите ли ми пестиш? — Романова се усмихна. — Няма какво да се пести, и без това нищо не дават. Затова пък имам настойка от рябина, добро средство срещу кръвно налягане — продължи тя, докато отваряше касата си.