— А кръвта? — попита Романова. — Там имаше още нещо, освен словесния портрет.
— Да — кимна Шведов, — убиецът се набол на някакъв гвоздей, докато изчаквал в тъмното жертвата си. Вижда се, че е новак.
— Това вече е нещо — кимна Романова.
— Да, поне в сравнение с другите случаи тук има нещо. Но всъщност не стига, за да открием убиеца.
— Нима не можем да изясним чрез самите банкери кои са тези рекетьори! — възкликна Турецки. — Та това е в техен интерес!
— С тези банкери и изобщо с „новите руснаци“ се работи много трудно — поклати глава Романова и запали цигара. — До гуша са във фъшкиите. Кой ходи по ръба на закона, кой по стар навик се бои от нас… Но всички до един виждат враг в правоохранителните органи. Нищо не можеш да разбереш от тях, мълчат до последно. И някои вече съвсем замлъкнаха.
— Може би трябва да разпитаме, тоест да поговорим, с жената на Бурмеев? Тя поне остана жива — предложи Турецки.
— Тя най-вероятно не знае нищо — поклати глава Шведов. — Нашата група вече се убеди, че деловите хора обикновено не държат семейството си в течение на нещата. И правилно — усмихна се той. — Поне жените им спят спокойно.
— Затова пък ние не спим — прекъсна го Романова.
Глава пета
Пак този Хамлет
Това се случи, когато самолетът, на борда на който се намираше руският президент, тъкмо се приближаваше към летище „Шенън“.
Не може да се каже, че този ден президентът беше в много добра форма — чувстваше се умората. А и тия прелитания над Атлантика! Той си спомняше първата си визита в САЩ, тогава по лична покана на един от сенаторите. Как се разтупка сърцето му, когато слезе на летище „Ла Гуардия“, защото до този момент беше ходил само в соцлагера… Колко отдавна бе това, макар че всъщност изминаха само няколко години!
Сега президентът не изпитваше почти никакви чувства, освен дълбока умора. Срещата с държавния секретар беше уговорена за следобеда на същия ден, когато той заедно със съпругата си стъпи на американска земя. Никой не взе под внимание разликата във времето и факта, че в Москва отдавна е дълбока нощ, ако не и ранно утро, и всички членове на руската делегация ще се чувстват твърде уморени.
Едно го успокояваше — в краен случай Фаина Петровна, която винаги понасяше зле полетите заради скоковете в налягането при излитанията и кацанията, можеше да остане в резиденцията и да си отспи както трябва. Срещата на първите дами за щастие беше уговорена едва на следващия ден.
Руският президент би си починал с удоволствие, но не можеше да става и дума за нарушаване на регламента — по време на официални визити зад граница времето му беше разпределено до минута. Затова му оставаше само да изпие една-две чашки силно кафе, да вземе душ, да се обръсне и да облече чиста риза. Обикновено това бе достатъчно, за да се чувства бодър дори след безсънна нощ.
Именно тогава изведнъж му стана лошо. Сърцето започна да го пробожда. Челото му се изпоти. „Годините си вземат своето“ — невесело помисли президентът. Изведнъж си спомни думите на Брежнев: „Тези, които са на върха, имат повече шансове да продължат да влачат съществуването си, докато обикновеният смъртен отдавна би хвърлил топа.“ Президентът се намръщи — най-малко му се искаше да заприлича на покойния генерален секретар.
Като цяло визитата в САЩ струваше такива усилия на руския президент, че той реши за известно време да се откаже от далечни пътувания. А освен това го очакваше и среща с ирландския премиер. Но тя, както се надяваше президентът, нямаше да бъде толкова изтощителна като безкрайните съвещания с американците.
И все пак преди тази среща не му се искаше да изглежда като стара развалина. Президентът се чувстваше отвратително. Той извади по навик от вътрешния джоб на сакото си малка капсула с тонусин, нов роден препарат, който нямаше аналог в чужбина. Препаратът значително повишаваше работоспособността, като при това бе относително безвреден, защото беше на билкова основа — екстракти от елеутерокок, женшен, лимонник и златен корен.