След това дойде милиционерска кола и отведе Станиславски.
През това време съседите наизлязоха в коридора. София Андреевна Корнилова вече не беше с пеньоар, а в домашна рокля с блуза, както обикновено се обличаше денем, и Петя Бояркин, който обикновено ходеше из къщи по гащета и фланелка, чак се учуди: „Тя какво, преоблякла ли се е вече, или въобще не си е лягала?“ Закопчавайки пътем пеньоара си, се появи и Галя — Галина Алексеевна Крутикова, повехнала, слаба жена с големи тъжни очи на бледото лице, а после и разчорленият Серьожа Ройберг, също официално безработен, но пишещ в анкетите: „художник постмодернист“.
— Сега поне малко ще поживеете спокойно — подметна на излизане лейтенант Бояркин.
— Не се безпокойте, Хамлет няма да ни остави. Ще намери други, още по-лоши — забеляза София Андреевна.
„Пак този Хамлет — учудено помисли Петя Бояркин. — Какво нещо е старостта!“ Но на глас не каза нищо.
И, разбира се, не съобщи нищо за това на капитан Сивич.
— А живеещите там не споменаха ли случайно Хамлет Карапетян? — внезапно попита капитан Сивич, когато колата спря и ред сградата.
Петя Бояркин едва не подскочи от мястото си. На лейтенанта му трябваха само няколко мига, за да съобрази, че тайнственият Хамлет видимо не беше игра на старческото въображение, както той предполагаше до тази секунда, а реално съществуваща личност.
— Хамлет? — повтори той за всеки случай.
— Ами да — потвърди Сивич. — Собственик на тази стая е Хамлет Карапетян.
— Но там е записан…
— Записан, да — отвърна Сивич. — Но записването и владеенето са различни неща. Сега ситуацията у нас е много интересна. Едновременно действат две системи: старата — със записванията и отписванията от домовите книги, и новата — собствеността върху имота.
— Но… — искаше да каже нещо Бояркин, само че размисли, тъй като разбираше, че не е много компетентен по тези въпроси.
— Сега може да притежаваш дадено жилище, но да не си регистриран там, или да си регистриран адресно в стая или жилище, което принадлежи на друг човек.
— Странно е някак — поклати глава лейтенант Бояркин.
— Странно или не, това са „реалностите на нашето време“ — каза Сивич, подражавайки на гласа и интонацията на последния съветски генерален секретар.
Вече се бяха качили на втория етаж и сега звъняха в деветнайсети апартамент. По молба на Бояркин всички обитатели днес си бяха вкъщи. Не се оказа много сложно да го организира — в момента никой от тях не работеше никъде.
— Капитан Сивич — представи се Василий Василиевич на тримата квартиранти. — Е, разказвайте какво става тук. Само дайте да поседнем някъде. Трябва да записвам, а разговорът ще ни отнеме известно време.
— Тогава заповядайте при мен — кимна побеляла старица в тъмносива вълнена рокля и кремава копринена блуза, дантелената якичка на която беше закопчана с брошка в стил модерн, видимо за да скрие набръчканата й шия.
Сивич и Бояркин старателно си изтриха обувките и минаха през коридора към вратата, зад която се намираха двете големи съседни стаи, заемани от гражданката Корнилова.
Макар Петя Бояркин да беше идвал в деветнайсети апартамент няколко пъти, досега не беше влизал по-навътре от коридора, ако не се смята бърлогата на Шевченко и Станиславски, и сега видът на стаите на София Андреевна го порази. Освен телевизора тук видимо нямаше никакъв друг предмет на по-малко от сто години. Поне такова впечатление оставаше. Мебели от червено дърво, гоблени и картини по стените, на скрина снимка в изящна рамка на дама с шапка с пера и мъж с неголяма брадичка и мустаци. Всичко беше толкова древно, колкото и самата обитателка на тези стаи.
— Вие сигурно сте се родили тук — предположи Бояркин.
— Да — отвърна София Андреевна. — Именно тук съм родена малко преди революцията, а въобще нашето семейство живее в този апартамент от 1906 година. Разбира се, тогава той не беше комунална квартира — добави тя.
— И не се ли страхувате, че могат да ви окрадат? — Василий Василиевич оглеждаше кристалния полилей. — Имате такива ценности.
— Ами крадяха ме по малко — махна с ръка старицата. — Но какво да правя? Да разпродам всичко и да внеса парите в спестовната каса ли? Не, благодаря, аз съм обкръжена от детството си с тези вещи и искам да умра сред тях. Разбирате ли? Ето, вижте прозореца. — Тя посочи към високия овален прозорец, на перваза на който растяха цветя. — Гледам през него, може да се каже, от деня на раждането си и не желая да виждам нищо друго. А Хамлет не разбира това.