— Хамлет Карапетян ли имате предвид? — попита Сивич.
— Очевидно него — отвърна старицата. — Не мога да си представя, че на света има друг жив Хамлет — иронична усмивка изкриви тънките й устни, — чиято външност толкова да не се връзва с това име.
— Може ли да седна? — попита Сивич.
— Да, разбира се — кимна Корнилова. — Седнете до масата, за всички има място.
Милиционерите и обитателите се настаниха край овалната маса от червено дърво, застлана с плътна зелена покривка. На Петя Бояркин му се стори, че всички сякаш играят във филм за живота през миналия век. Само оставаше да раздадат картите и да изиграят партия вист или каквото са играли там през миналия век, макар че — мислеше си той — едва ли е било много просто.
През това време капитан Сивич извади от чантата си папка.
— Вижте дали познавате този човек? — попита той, като извади от папката една средно голяма фотография. — Разгледайте го внимателно.
София Андреевна, Галя и художникът Серьожа разгледаха поред снимката. На нея беше фотографиран пълен, даже дебел брюнет със сивкави бузи и голям нос.
— Това е той, Хамлет, няма никакво съмнение — категорично заяви Корнилова.
— Хамик, разбира се — съгласи се с нея Серьожа, след като хвърли бегъл поглед на снимката.
— Той е — тихо каза Галя, като внимателно се вглеждаше в снимката, — практически съм сигурна.
— Практически сигурна? — вдигна вежди Сивич. — Какво искате да кажете с това?
— На света има и двойници. — По бледото лице на Галя се появи някакво подобие на усмивка. — Сега дори по телевизията ги показват. Но това видимо е Хамик Карапетян.
— Хамлет Мкъртичевич Карапетян, роден през 1960 година в град Аштарак, Арменска ССР, от 1989 година е регистриран адресно в Подолск. Той е собственик на стаята, където живеят Шевченко и Станиславски.
— Живееха — поправи Сивич художникът Серьожа. — Доколкото разбирам, повече няма да се появят. Нашият апартамент сега се прослави благодарение на тях. — В думите на Серьожа прозвуча едва доловима горчива нотка. Той поне си мислеше, че апартаментът ще се прослави заради него, и не като пиянска бърлога, а като убежище на високото изкуство. — Виждате ли, сега за нас пишат и във вестниците: „Станиславски убил събутилника си с отвертка“… Интересно, на кого ще се падне сега тази злощастна стая? Хамик има ли право да засели тук още някого?
Сивич и Бояркин се спогледаха.
— Тези въпроси не са за мен — усмихна се Василий Василиевич. — Вярно, че се занимавам с такива случаи, но сегашното жилищно законодателство е така объркано… Ако съществува изобщо.
Глава шеста
Още един заподозрян
Стаята, която обитаваха Шевченко и Станиславски, беше направо като пета колона в деветнайсети апартамент. Докато всички останали съседи съжителстваха мирно, в пълно съответствие с израза „по съседски“, стаята от дванайсет квадратни метра с прозорци към двора представляваше стихията, наречена „комуналка“. Един след друг тук живяха хроничен алкохолик, който будеше всички нощем с диви крясъци, когато му се привиждаха кошмари, откачена бабичка, която крадеше продукти от хладилниците и съвършено неспособна да усвои простите начини за ползване на тоалетната чиния и казанчето за водата, неомъжена клюкарка на средна възраст, която смяташе, че има пълно право да крещи на всички, които не правеха нещата така, както на нея й се искаше. Точно тя се поддаде на уговорките на Хамлет Карапетян.
Всъщност отначало Хамик се опита да се сближи със Серьожа Ройберг. Хамик разбираше, че художникът постмодернист става богат само когато придобие световна известност, а след като тя още не е дошла, значи той съвсем не е паралия, затова уговаряше Серьожа да му продаде стаята. В замяна му обещаваше едностаен апартамент в хубав район или дори в центъра на Москва — някъде на „Садовое колцо“.
Хамик се разхождаше из апартамента, разглеждаше гигантската според съвременните представи кухня, просторните баня и тоалетна, коридора, където можеше да се организира скромен конкурс за бални танци, и само цъкаше с език. От погледа му, разбира се, не убягнаха и дъбовият паркет, и месинговите дръжки на бравите, и мраморните подпрозоречни первази. Такава квартира си струваше да бъде разселена… Това беше мечта не само на Карапетян. Но жителите на деветнайсети апартамент се бранеха до смърт — никой от тях не смяташе да се преселва.