„Фондацията за съдействие на демократизацията на икономиката“ беше доста известна. Турецки си припомни, че неведнъж е чувал това словосъчетание — за нея говореха и по радиото, и по телевизията, пишеха във вестниците, и винаги с голяма доза уважение, като за солидна демократична организация, една от тези, в които още е останала надежда.
Възможно бе половината чаша водка, изпита на гладно с мезе във вид на половинка от „сладката двойчица Туийкс“ окончателно да изостриха паметта на Турецки, но той ясно си спомни, че само преди няколко дни мерна с крайчеца на окото си в програма „Време“ по телевизията как самият президент посещава ръководството на фондацията и изказва удовлетворение от нейната работа, заявявайки, че именно такива организации показват на страната реалния път за изход от кризата.
„Ох, Григорий Иванович — мислеше Турецки, — правят те на глупак, при това напразно. — Сговорчивостта на Грязнов-старши, напълно обяснима, беше, разбира се, удобна на Корсунски и Шилов. Сега те можеха като опитни кукловоди да дърпат нужните връвчици и президентът подобно на марионетка изпълняваше всичко каквото искаха. — Защо се набута в тая фондация, стар глупако“ — с досада помисли Турецки, макар и да разбираше, че единствената възможност за чичото Грязнов да изпълнява тази роля, беше да слуша помощниците и референтите си. А референтите му явно бяха такива, каквито трябва.
Когато Турецки пристигна в МУР преди началото на работното време, се сблъска в коридора със Слава Грязнов.
— Саша! — възкликна той. — Тъкмо теб търся. Звъних ти цяла сутрин, а ти си изскочил още по тъмно. И Ирина я няма. Та аз реших, че си тук.
— Да, идвам при Романова — отвърна Турецки. — Тук стават едни… Е, казвай какво има при теб?
— Слушай, трябва да намерим Точилин, племенника. Можеш ли да се свържеш с него чрез Дроздов или въобще някак?
— Какво е станало?
— Не мога повече, разбираш ли, щом пусна телевизора или просто разгъна вестник — все чичо Гриша! Какви ги е забъркал само за две седмици! Чу ли речта му пред Съвета за сигурност? Тоя идиот според мен иска да забърка война. Не се е навоювал в своята ПВО!
— Слава, какво зависи от него? Помисли. Той може да прави само каквото му кажат. Не трябва да си блъскаме главите как да направим от глупава глава умна, а как да върнем умната на мястото й.
— Не ми говори, Сашка — махна с ръка Грязнов. — Винаги съм знаел, че чичо Гриша не е професор, обаче да се окаже такъв идиот… Срам ме е, разбираш ли, срам ме е да гледам хората в очите.
— Да не ти пука, Слава. Чувал ли си за някаква „Фондация за съдействие на демократизацията на икономиката“?
— Май че да. Ами да, точно преди няколко дни моят глупак ходи там, държа речи… А аз го слушах и знаеш ли — лицето на Грязнов се изкриви, сякаш внезапно го заболя зъб, — като чух, че той е „дълбоко удовлетворен от работата на тази фондация“, веднага си спомних Брежнев. И лицето, и изражението — направо Леонид Илич. А не го виждам само аз, цялата страна го гледа. Какъв срам, а, Саша?
— Стига с тоя срам! — Турецки нетърпеливо сви юмруци. — Можеш ли да изясниш всичко за фондацията? Ние чрез МУР и Прокуратурата ще получим официалните данни, обаче ми се иска и малко да ги погъделичкаме… Нямат ли някакви извънградски вили, домове за отдих, нещо такова.
— „Фондация за съдействие на демократизацията на икономиката“ — повтори Грязнов. — Ще опитаме да разберем.
Сградата с номер 18 на „Дачно Мешчерска“ беше особена. Високата двуетажна постройка се издигаше сред гигантска за краймосковските парцели площ — не по-малко от половин хектар. При това на него нямаше нито старателно разкопани лехи, както на съседните участъци, нито многочислени хамбари и постройчици. Само най-накрая стоеше здрав тухлен гараж.
Къщата беше обградена от стара ябълкова градина, така че пролет потъваше в бяло-розовата пяна на цветовете.
Втора такава трудно можеше да се намери, затова и кинаджиите се влюбиха в нея — тук се снимаха вилни сцени, когато правеха филми за живота през миналия век. Собственици бяха старец с побеляла брада и неговият възрастен син, който рано сутрин отиваше с колата си в града и се връщаше едва късно вечерта. Впрочем понякога при него идваха приятели с колите си и тогава от къщата се чуваха музика и смях.
В парцела се влизаше не от главната, а от страничната улица, което също беше много удобно, така че вечер никой не забелязваше как идват и си отиват хора, а само чуваха ръмжащите им коли.