Момчетата, облечени в пъстри камуфлажни униформи, седяха на матраците в просторната спортна зала и разговаряха за нещо, смееха се. Турецки веднага позна някои, които участваха в операцията на шосето, но имаше и нови лица. Момчетата обкръжиха влезлите, като разглеждаха любопитно човека, за когото им беше известно само, че в предстоящата операция му е отредена главната роля.
— Прякор Скунс — каза килърът.
— Нима? — със силен шепот предположи някой. Чу се смях.
— Никой умен не се заяжда със Скункс — каза Дроздов. — Прякорите!
— Окото.
— Ютията.
— Макс.
— Песа.
— Монгол.
— Метлата.
— Сам.
Последният бе здрав албинос с естонската фамилия Там, която естествено роди прякора „Сам“.
Алексей внимателно слушаше. По-нататък той нямаше да ги сбърка нито веднъж. Такава беше професията.
— Нека да сложат маските — каза той на Дроздов. — И да походят в тях, да се движат.
Саша едва не попита защо, после забеляза внимателния поглед на Алексей: той запомняше всяка особеност на движенията им, записвайки в паметта си визитна картичка не по-лоша от лицето и прякора. Килърът пристъпи към работа.
Глава двадесета
И тогава той тръгна сам…
Определено трябваше да се каже, че все пак Господ бог съществува. Времето се развихри по най-гадния начин. Тъкмо каквото трябваше на диверсанта за пълното щастие. Защото, когато приличните хора кълнат и мърморят („Пропадна неделята!“), диверсантът се радва и се настройва за творчески дела.
Обградиха „Лечебно-оздравителния комплекс“ по всички правила, доколкото това бе възможно със силите на Дроздов.
— Дроздовци вървяха с твърда крачка — изкоментира Алексей, като вдигаше ципа на черния комбинезон (затвориха го, подръпнаха го, запомниха, че са го подръпнали, запомниха, че запомниха). Под комбинезона тялото му бе обгърнато в тефлонова бронирана жилетка от специална куршумоустойчива тъкан на основата на арамидно влакно. Отгоре имаше множество джобове с най-различно предназначение и размер. — Настъпи тъмна и мъглива нощ. Дай ми флумастер, Дрозд!
— Защо?
— Да напиша номера на банковата си сметка на челото на най-важния мъж в цяла Русия, че иначе ще го забравите. Знам ви аз, цициите.
— Защо не поиска милионче? — поинтересува се Дроздов. — От пенсионерите го вземаш.
Килърът ядосано изръмжа:
— От пенсионерите, а? Половината държава профукаха, останалото окрадоха. Скоро няма да стига за специалните вили, къде ти за пенсионерите.
Дроздов мрачно премълча.
— И тогава той тръгна сам — каза килърът. — Сребърният бряг, сега Сребърен бор… не можеш да се разминеш от президенти. Пожали бандата, Вадик. Само ако почна да шумя. Е, засега прощавай.
Турецки така и не разбра къде изчезна той изведнъж. Уж стоеше до него, държейки голямата си, плътно натъпкана раница. А после изведнъж изчезна.
Те се вмъкнаха обратно в колата. Вътре беше тъмно и топло.
По стъклото безшумно се плъзгаха чистачките, като загребваха обичайната за ноември каша от сняг и вода, която гъсто валеше от непрогледните небеса. Върховете на дърветата се очертаваха на фона на заревото от столичните светлини. Гората бучеше и попъшкваше под ударите на вятъра. Ако тук беше навлязъл външен човек, той би могъл да се скита до сутринта, без да забележи признаци на скрит живот.
Вадим тихо псуваше през зъби, сложил ръце на кормилото. Турецки гледаше как на часовника му секундната стрелка едва се влачи и мълчеше. До началото на решителните действия оставаха седемнадесет минути.
В 2,07 през нощта по мокрия път към вратите на „Лечебно-оздравителния комплекс“ с неуверено криволичене се приближи вишнев мерцедес със запалени дълги светлини. След него се показаха две стари волги, водени от малко по-уверени ръце. В колите касетофоните гърмяха с пълна сила. Волгите и мерцедесът спряха пред вратите, като едва не се нанизаха една в друга и всичките заедно — в плътно затворените порти. От колите се изсипа смееща се компания: няколко младежи и момичета, всички облечени, сякаш излизат от ресторант. Едно от момичетата беше с кремава рокля до петите, две други се опитваха да отворят над главата й чадър. Чадърът упорито не искаше да се отвори, уговаряха кремавата дама да се скрие в мерцедеса, но тя не искаше и викаше някакъв Серьожа. По-възрастен мустакат мъж от „кавказка националност“ държеше в едната си ръка бутилка шампанско, а в другата две кристални чаши и явно се канеше да ги напълни направо пред колите. Двама младежи нахлузиха на главите си саката и смеейки се, по несигурна синусоида се устремиха към вратите: