— Вартан Нахапетич… Отваряй!…
И заблъскаха с юмруци по вратите.
— Чичо Вартааан!
Това безобразие внимателно се наблюдаваше от няколко видеокамери и множество очи, инстинктивно обърнати към тази посока. След няколко минути вежливо обясниха на шумната компания, че е станала грешка. Младежите едва не паднаха на земята от смях: спомените обещаваха да бъдат незабравими. Шофьорът на мерцедеса се сконфузи, потупваха го по рамото, без много мислене го нарекоха Сусанин и го утешаваха: Сребърен бор значи е голям и има много вили, ще действаме по метода на науката — чукаме наред. Кавказецът черпеше охраната с шампанско, охраната скромно отказваше, благородната течност се пенеше и течеше на асфалта. Младежите молеха да не им се обиждат, ако пак свърнат не където трябва и се окажат пред същите врати. Едва след двадесет минути успяха да разкарат заблудилата се сватба.
Пак стана тихо.
Никой не забеляза как в самото начало на смешното недоразумение една лека сянка прескочи триметровата ограда от другата страна на комплекса.
Когато нещата стават не на шега, често трябва Човек На Когото Не Му Е Провървяло. В дадения случай този човек сънуваше сладки сънища на дивана в един от холовете на комплекса. Здрав, малко пълничък юнак хъркаше облечен, като се беше сетил да свали само високите кубинки с дълги връзки, и въобще не подозираше за фаталната си липса на късмет.
Докосването от пръсти превърна съня му в дълбок припадък. Когато след известно време много невежливо разтърсиха момъка, той се опита да скочи, но не можа: китките и глезените му бяха вързани с тънък, но много здрав шнур. Един парцал болезнено издуваше челюстите му, като изключваше не само вик, но дори каквото и да е мучене. Командосът седеше на пода, привързан към дебелата тръба на парното в съвсем тъмния килер. Единствената светлина идваше от малко синкаво фенерче. Слабичкият лъч падаше върху неголяма, не повече от длан, но много ясна рисунка на плътна хартия, която някаква невидима ръка държеше пред носа на младежа. Планът на комплекса.
— Къде дянахте Андрюха? — зловещо дъхна гласът в ухото му. — Показвай!
Пленникът се дръпна, опита да замучи. В синия лъч изникна двуострият край на кама и се заплъзга по рисунката: Тук? Тук?… Не последва разумен отговор и в тъмнината зашумоля разгънат банален полиетиленов плик. Безжалостните ръце го надянаха на главата на момъка и го притегнаха към шията.
— Ти си здрав мъж, дано и сърцето ти да е здраво — каза гласът. — Ние с теб заникъде не бързаме…
Както се изясни след няколко минути, командосът се случи идеен, въобще нямаше намерение да се пречупва при най-малък натиск. Това беше и добре, и не много. Добре, защото видимо той знаеше, но не много — защото щеше да се наложи да губи време с него.
Младежът наистина искаше да запази верността си към своите незаслужаващи това босове, но схватката беше неравна. Когато ти разкопчеят панталоните, после ти разпорят слиповете и усетиш хладното докосване на острието, което като че ли ти дава уж някаква отсрочка, но въпреки това порязва кожата, и то доста делово — тогава светът ти се представя в малко пречупен вид. Краят на ножа отново се премести към рисунката и настъпи момент, когато пленникът трескаво кимна.
— Сигурен ли си? — Ножът показваше доста обширно помещение на мецанина, наречено „стая за релаксация“.
Кимване.
— Съвсем сигурен?
Кимване.
— Да не ме лъжеш?
Ножът се забоде в корема му. Отрицателно движение с мокра от пот глава.
— Той и сега ли е там?
Кимване.
И така нататък, и така нататък. Колко човека го пазят, скоро ли се сменят. Пленникът не усети краткия удар, който го прати в небитието.
Глава двадесет и първа
Дадено е: Някой влиза през прозореца
По телевизора показваха американски филм, в името на който имаше „юмрук“, „ярост“ и май „закон“. Президентът мрачно гледаше екрана, където тичаха, стреляха, биеха се и натискаха красавици, които нямаха нищо против. Той се опита да съобрази дали това беше късно предаване или местна кабелна телевизия, отразяваща вкусовете на тукашния контингент. Телевизорът работеше доста силно и затова президентът не забеляза как един от шумоизолиращите панели на тавана неочаквано се размърда, отрони няколко люспички засъхнала боя и клюмна на една страна. Президентът не подозираше, че в стаята има външен човек, докато не усети ръката му на рамото си. Край креслото, в което се бе разположил отвлеченият държавен глава, седеше на пръсти привидение, облечено в черен комбинезон. Привидението протягаше към президента извадена от раницата бронирана жилетка.