— Ще ги разкарам един по един — каза си Хамик, присвил очи, от което заприлича на оперетен интригант.
Планът му, както разбра Серьожа, беше пределно прост. Да купи една стая от апартамента — която и да е, — а после да устрои на жителите такива условия, че те сами да пожелаят да идат където и да е, да се съгласят на какъвто и да е вариант само и само да получат самостоятелно жилище дори в някое забутано на майната си Митино или Солнцево. След като поговори с обитателите, Хамик, който се отличаваше с известна способност да преценява хората, разбра, че най-костеливият орех е старицата, която ще се държи за апартамента до последно.
Но ако всички останали станат по-сговорчиви, то е възможно и тя да се съгласи, още повече че Карапетян, който се смяташе за човек благороден и уважаващ старостта, беше готов да предложи на упоритата старица не едностаен, а дори двустаен апартамент някъде в Новогиреево.
Какво беше учудването на скромния „дилър по недвижимите имоти“, както той обичаше да се представя, когато Серьожа Ройберг категорично отказа предложената сделка. „Не си знае човекът интереса“ — въздишаше Хамлет.
Обаче, независимо от неуспеха Хамик много беше харесал апартамента. Той опита без особени надежди за успех да се присламчи към Галя, но тя дори не искаше да разговаря с него. А виж, Албина Петровна, която по паспорт се оказа Алевтина Петровна, се съгласи.
Така в деветнадесети апартамент се появиха Шевченко и Станиславски, които почти всеки ден устройваха запои с танци и побои, обичаха в три през нощта да пеят и да свирят с баян или китара и категорично отказваха да участват в общото почистване на апартамента. Беше съвсем очевидно, че те се опитват да се държат по-лошо, така както им беше наредено от собственика на стаята. Но в някои неща не стигаха дотам, докъдето се искаше на Хамлет. Дълбоко в себе си те си оставаха обикновени московски пияници и се случваше сутрин даже да мънкат извинения, когато срещнеха в коридора или в кухнята София Андреевна.
Хамлет видимо беше разочарован от тях и им постави ултиматум — да изчерпят чашата на търпението на обитателите. С какво свърши това, вече знаем.
„Бурмеева — помисли Турецки. — Все пак трябва да поговоря с нея. Тя може да знае нещо, да се досеща. Нима една жена не усеща състоянието на мъжа си? Може да е чула някакъв разговор, да е видяла някого и какво ли не още. Трябва спешно да изясня в коя болница е.“
Турецки звънна по телефона на Шведов, който обеща веднага да разбере и да му се обади.
В очакване на обаждането му Турецки разсеяно излезе в коридора. Чистачката леля Люся усилено търкаше с парцал пода, като размазваше калта по него. Щом видя Саша Турецки, когото особено уважаваше, леля Люся се изправи и гневно каза:
— Чухте ли какво е направил нашият пияндур? Позорище пред цял свят! Ако се случеше такова нещо с мен, щях да се срамувам да се покажа пред очите на хората, а на него не му дреме. Ами да, срамът не е дим, от него очите не сълзят.
Турецки премълча, защото не разбираше съвсем от кого е така възмутена възрастната чистачка, а и не желаеше особено да вниква в този въпрос.
— Друг на негово място би казал отдавна: щом е така, вече не съм президент. Ама като седнат на меките кресла, направо им зарастват там задниците!
— Президентът ли? — учуди се Турецки.
— Ами да! — потвърди леля Люся, като подкара отново парцала. — Натряскал се в самолета така, че в Ирландия ли беше, или не знам къде не могъл да изпълзи навън. А там го чакали хората.
В кабинета зазвъня телефонът. „Най-после, Шведов“ — помисли Саша.
— Турецки слуша — по навик издекламира той, като вдигна слушалката.
— Направо като по устав отговаряш — засмя се в слушалката Романова. — Чу ли новината за нашия президент? Проспал срещата с премиера на Ирландия. Накъде отиваме, Саша, можеш ли да ми кажеш?
Бояркин на свой ред също взе снимката на Карапетян. „Този Хамлет се оказва от кавказка националност. Егати принца“ — помисли той.
Всъщност Карапетян приличаше на когото си щеш — на Фалстаф или Тартюф, на малко озлобен Санчо Панса или напълнял Яго, само не и на Хамлет. От снимката гледаше леко подпухнало лице, посивяло от небръсната четина, която понякога расте така бързо, че собственикът й изглежда избръснат само през първия половин час, без да успее дори да изтича до фотографското студио. Но в лицето на Карапетян липсваше характерното за пълните хора добродушие, дори да е лъжливо. На човек не му се искаше да срещне собственика на тази мутра в някой тъмен двор или да му е спътник във влака.