„Но нали преди това Бурмеев е имал друго семейство — спомни си Турецки. — Трябва да се срещна с бившата му жена.“ Колкото и да е странно, това решение беше продиктувано не само от добросъвестността на следователя, но и от някакви не съвсем ясни и за самия него мотиви.
Глава осма
Мистър Хикс
Капитан Сивич помоли да не пускат при него никого и да не го търсят по телефона. Искаше поне половин час да поседи и да помисли спокойно. Както винаги пак се беше натрупала безкрайно много работа, неразкритите престъпления валяха едно след друго, времето мъчително не достигаше. Василий Василиевич беше уверен, че ако не затрупваха до ушите оперативните служители с дела, разкриваемостта щеше да бъде по-висока. Нали разкриването на едно престъпление е работа на мисълта, на въображението, то не става само в работното време от девет до седем. В действителност дори когато се прибере вкъщи, даже докато седи на чай със семейството си, в театъра или в отпуск, следователят продължава да работи. Капитанът неведнъж беше сънувал сънища, където намираше отговор на някоя от измъчващите го загадки.
Но възможно ли е това, когато те чакат толкова случаи едновременно! Капитан Сивич погледна към сейфа си, два рафта от който бяха наблъскани с папките по текущите дела.
А и постоянно го разсейваха посетителите, телефонните разговори и какво ли не още.
И ето сега убийството на Хамлет Карапетян. Веднага го връчиха на Василий Василиевич, тъй като той се беше специализирал по „мокрите дела“, свързани с покупко-продажбата, приватизацията на недвижими имоти и прочие жилищни проблеми.
И все пак нещо в цялата история още от самото начало се струваше неправилно на Сивич. На пръв поглед обстоятелствата около гибелта на Карапетян изглеждаха дори банални, ако тази дума въобще е приложима към убийство.
След като излязъл късно през нощта (или рано сутринта) от блока, където бил наел квартира, Карапетян седнал в колата си, която се взривила веднага след като изминал няколко метра във вътрешния двор. Взривът бил толкова силен, че едва успели да идентифицират Карапетян, точно както трудно установили и чия е колата. По дребните, изкорубени и силно обгорели останки криминолозите познали, че е лада деветка, но регистрационните номера били предварително свалени. В края на краищата успели да възстановят номера на двигателя, а идентификацията на колата по него също отнела известно време.
Така че според първата версия колата положително принадлежала на Карапетян (възможно е да му е била преотстъпена за каране) и някой решил да се избави от него по този не особено оригинален в наши дни, но сигурен начин.
И все пак на старши инспектора от Московската криминална милиция капитан Сивич много неща не му харесваха. Първо, ако се съди по данните, които успяха да съберат, Карапетян не е бил пряко свързан с мафиозните групировки. Бил просто дребна риба, която се опитвала да измъкне някоя благинка в мътната вода. Той дошъл от Армения в Московска област и отначало се заел с препродажбата на продукти, разпънал в Подолск сергия, после преминал на алкохол и цигари, но по-горе от това не стигнал, останал си дребен търговец. Изглежда, на Хамлет не са му достигали търговските способности, а може и да го е подвеждало желанието да изпързаля партньора на дребно, което в крайна сметка не може да е помагало на начинанията му.
В последно време Карапетян започнал да купува и препродава жилища в Подолск, но тамошните цени в сравнение с московските били ниски и печалбата излизала съответно малка, а той искал да забогатее бързо. Всъщност точно този натрапчив стремеж веднага да направи удар подвеждал Карапетян.
Новата му акция била да купи стаята в сградата на улица „Милников“ — начинание, на което той възлагал големи надежди, също толкова нечистоплътно и дребно, както всичко, което правел в живота си.
Служителят от милицията — Василий Василиевич Сивич беше уверен в това от самото начало на службата си — не трябва да изпитва симпатия към престъпниците или, напротив, ненавист и неприязън. За него законът и справедливостта трябва да стоят над всичко. Но сега, докато се вглеждаше на снимката в подпухналото лице с тежък поглед, Сивич се хващаше, че този Хамлет му е дълбоко противен.
И колкото и да е странно, съвсем не защото той е извършвал незаконни действия, всъщност Карапетян не престъпвал много Наказателния кодекс, поне не по този начин, който вече негласно беше станал практика. Той търгувал с продукти, имал регистрирана фирма, купил стая — всичко в съответствие със закона. И в същото време в лицето му имаше нещо подло.