Колкото повече Василий Василиевич Сивич си изясняваше начина на живот и на мислене на Хамлет, толкова по-неприятен му ставаше адашът на датския принц. Хамлет Карапетян беше дребен мошеник и вредител, готов да изработи за дребни стотинки и най-близкия си приятел. Няколко свидетели, които го познаваха, си спомняха, че той често обичал да повтаря: „Сега у нас е капитализъм, драги. Това значи, един изплува, а друг се дави.“
Сега обаче беше се удавил самият Карапетян.
Какво отношение към това произшествие можеше да има богатият му познат, когото Крутикова беше видяла край станция „Мясницка“? Навярно той е изиграл някаква роля — в това Сивич беше сигурен, макар че на какво се основаваше тази увереност, той самият не можеше да обясни логично. Оставаше само да получи някои сведения, които той очакваше всяка минута, докато преглеждаше документите по случая Карапетян.
Онова, което се съдържаше в тях, изглеждаше съвсем недостатъчно като мотив за такова типично мафиотско убийство. Така ликвидират само хората, с които се разчистват крупни сметки. На пръв поглед Карапетян нямаше подобни врагове. Дребни игрички, дребни парички… На кого е потрябвало да наема за отстраняването му професионален убиец?
Но Крутикова с феноменалната си наблюдателност и зрителна памет насочи мислите му в съвсем друга посока. Ладата деветка би могла да принадлежи съвсем не на Карапетян, а на неговия богат познат, когото Сивич нарече за себе си „мистър Х“.
Капитан Сивич беше оперативен служител, а не следовател, но изграждането на версии не му беше чуждо. Василий Василиевич се почеса по тила, взе молива и написа на чист лист хартия:
1. Да се изясни кой е собственикът на колата: Хамлет? Х?
2. Самоличността на Х (виж показанията на Крутикова).
3. Маршрутите на Хамлет и Х в деня на убийството.
Ако убиецът или по-точно поръчалият убийството се окаже действително „мистър Хикс“, познатият на Карапетян, то може да се каже, че този случай ще бъде разкрит изключително благодарение на удивителната наблюдателност на Галина Крутикова.
Турецки беше чел някъде, че нормалният човек за тридесет години след завършване на училище абсолютно забравя не само имената и фамилиите, но и лицата на своите съученици. Засега той още не можеше да провери това твърдение на собствен опит, тъй като от завършването на училище не бяха минали тридесет години, но някои образи наистина започваха да се заличават от паметта му. Още повече че през живота си Саша беше сменил няколко училища и две години даже учи в специален интернат за деца, чиито родители работеха в посолствата в чужбина. Това беше, когато от Комитета по спорта изпратиха втория му баща Павел Петрович Сатин за две години в Будапеща.
Турецки не обичаше много да си спомня този период. Публиката в интерната беше най-различна и в повечето случаи — неприятна. Всеки ученик се фукаше с положението на родителите си, макар че на кого да се перчиш там. Но попадаха и симпатични момчета, макар и не много. Саша се сдружи с ленинградчанина Вадим Дроздов, чиято майка, известна изкуствоведка в Ермитажа, работи почти цяла година по линия на културния обмен в самия Лувър.
Дроздов порази Саша с много неща — с начетеността си и в същото време със своята скромност (той никога не демонстрираше познанията си), както и с някакво изострено чувство за справедливост. Впоследствие всеки път, когато животът го срещнеше с жители на Ленинград, станал сега Санкт Петербург, си представяше Вадик Дроздов, който напълно отговаряше според Турецки на понятието „интелигент“. И това първо впечатление не се разколеба дори от запознанството с някои други хора от града на Нева, които опровергаваха тази представа.
След като родителите на Саша се върнаха от чужбина, той отново се прехвърли в обикновено московско училище, но продължи още цяла година да се среща с Дроздов, който остана в интерната. А после и неговата майка се върна от Франция и отведе Вадим в Ленинград.
В детството и училищните години връзките се късат по-лесно, отколкото при възрастните и независимо от слабите опити да поддържат кореспонденция, пътищата на Саша Турецки и Вадим Дроздов се разминаха и те загубиха връзка. При това приятелството им не изчезна, то остана да си живее така — в общите спомени.