— Е, Есенин пак бива, а за графовете добре, че ми напомни. Отваря се една работа: отцепвай към Ивановските бараки и разбери тихичко там ли е Графа — у него ми е шилото. Ако го няма Графа, ще търсиш Людка. Тая… нали я знаеш? — Жорка кимна. — Нея ще питаш за Графа… Макар че всъщност не трябва. Просто кажи, че съм си дошъл, искам си сухото. Да дойде довечера в Стария двор. Я повикай твоя умник! Да се запознаем.
Костя се приближи с нарочна небрежност, поклащайки се и дрънкайки както преди на китарата, докато си напяваше полугласно:
Льоха огледа бавно слабичкия младеж. Изгладени панталони, шарена вносна ковбойка. Сивите му очи гледаха умно, внимателно, изучаващо и доста нахално.
— Е, хулиган, хайде да се запознаем.
— Костантин.
— Алексей Дмитрич, може и Льоха Алай — Бързите пръсти. Тъкмо си ида от курорт, дебелях при комитата. Чобанът зъл, айдамаците като хрътки, кльопачка — ниц, та значи дадох го към вас на фестивала за стръв.
Костя не разбра почти нищо, изведнъж се смути и неочаквано за себе си премина на „ви“, опитвайки се да се нагоди към „блатния“ жаргон:
— Дълго ли лежахте?
— Дреболия, две годинки. Шитках гепеното, таксуваха ме цаца. А вие тук с братока май от безконвойни копелдаци направо пичове го давате?
Костя съвсем се обърка и някак неопределено сви рамене.
— Еее, аз те мислех за печен, пък ти си бил гладен… — ухили се Льоха. — Да видим как ти щрака географията? Какво е това Шчеля-Юр?
На Костя му стана по-весело, по география беше цар:
— Това е на Средна Печора, шчеля е такъв един висок бряг, а юр значи глава. Шчеля-Юр е главата на шчелята, а по-нагоре по течението има още Шчеля-Бож — опашката на шчелята.
Сега дойде ред на Льоха да се чуди:
— А стига бе! Аз бях там и не го знам.
— Баща ми е географ, занимава се с топонимия, това е за произхода на имената, така че съм се учил да чета по картите.
— Така значи, братока вече ми съобщи как четете по картите, къде с асо в ръкава, къде с шестицата наопаки — вече без всякакви номера каза Льоха. Младежът кой знае защо му беше ужасно симпатичен.
— Дрънкало!
Льоха се замисли за миг.
— И ти си прав, за далаверата не си струва да дрънкаш пред всекиго. Но ние с него сме повече от роднини. Неговата майка ме взе при евакуацията в Казан. Там се роди и Жорка. А през 45-а Даша умря и се намъчихме ние с братока по цяла Русия, докато си дойдем в Москва. И тук в началото живеехме в хамбара… Такива работи, Професоре. За какво са ти притрябвали мангизите? Гледай си там химиите и географиите, така лека-полека ще станеш началство, на „Победа“ ще се возиш.
— Без пари няма да стане.
— Ами! И много ли ти трябват? Сто хилядарки стигат ли?
— Сто хиляди? — усмихна се хлапакът. — Това са джобни пари. А за да станеш човек — аз съм го смятал, — милион и половина като начало, а по-нататък тръгва от само себе си, според учението на Карл Маркс.
— Е, тогава учи езика коми, на север половината джандари са комита. Мамка ти вирен-орен!
— Знаеш ли, Льоха, за сто хиляди може да те засилят във Воркута или Магадан, но за милион — собствени ченгета ще си купиш, с шинелите, ботушите и немските овчарки. А ако имаш още един милион — можеш да си вдигнеш личен лагер.
„Виж го ти буквоеда!“ — помисли си Льоха и изгледа с уважение младежа, харесваше му все повече и повече.
Портичката изскриптя и се появи Славка — във всяка ръка с по една чанта.
— Купон, момчета! Има и бяло, и скоросмъртница „Три седмици“, и вермут „Кизил“. Бацил за всеки вкус. Да идем на брега.
След час компанията се настани удобно на брега. Празният разговор се точеше лениво, примесен с песни на китарата. Кой знае защо разпивката не вървеше много весело.
Костя лежеше по гръб, старателно постлал под себе си сакото, гледаше прозрачното синьо небе и свиреше нещо сърцераздирателно тъжно, но съвсем не апашко.
— Испанско парче — поясни той, без да прекъсва мелодията.
Изведнъж откъм езерото се чу звънлив глас:
— Момчета! Може ли да се присъединим? — Към брега приставаше лодка с три момичета.
— Опа! Сега ще ни развеселят мацетата — изкоментира порядъчно наквасеният домакин.
Льоша познаваше само Зинка, която имаше доста опитен вид за двайсетте си години.