И ето най-накрая самолетът с трицветното руско знаме забави устрема си по пистата и спря. Премиерът приготви любезна усмивка и започна да си преповтаря приветствените думи. Обикновено той се оправяше без предварително подготвени текстове, но този случай беше толкова вълнуващ, че той си съчини поздравителна реч към руския президент още предната вечер и сега си я припомняше. „Дълбокоуважаеми господин президент — повтаряше си Шон Маклийн, — от името на целия ирландски народ съм щастлив да ви приветствам на древната земя на Ейре.“ Той въздъхна — кога най-после ще докарат стълбичката?
Най-накрая я докараха. Посрещачите се приготвиха, репортерите насочиха фотоапаратите си, жената на премиера стискаше разкошен букет рози за първата дама на Русия.
В това време се задействаха и сервизните служби на международното летище. Към руския самолет се приближи неголяма бензинова цистерна, работниците отвориха резервоара за горивото и започна зареждането.
Минаха петнадесет минути, половин час, час. Нито руският президент, нито съпругата му, никой от официалните лица, придружаващи руския президент, не излизаше. Обстановката ставаше нервна.
— Александър Борисович — в кабинета на Турецки влезе Лидия Павловна, — Олимп Всеволодович ви моли да отидете при него. Май че — тя погледна съчувствено Турецки, когото неизвестно защо явно отделяше от останалите следователи в отдела на градската прокуратура — са убили още един банкер. Така че се пригответе.
Глава трета
Летище „Шенън“
Внезапно духна студен вятър и посрещачите, които упорито продължаваха да чакат, леко настръхнаха. Премиерът едва доловимо помръдна рамене, не му се искаше другите да разберат, че и той мръзне. Маклийн се стараеше да не гледа към вратата на самолета, която, както и преди си оставаше плътно затворена. Съпругата му, миловидна брюнетка, прехвърли букета от едната си ръка в другата и се опита незабелязано да извади носната си кърпичка и тихичко да се изсекне.
Ситуацията ставаше глупава, даже смешна. На премиера му се струваше, че стърчи тук цяла вечност.
— Откога стоим? — попита той шепнешком жена си.
— Час и петнайсет минути — отвърна тя, като погледна часовника си.
Премиерът безпомощно се огледа към придружаващите го официални лица — министърът на здравеопазването само вдигна рамене едва доловимо. Маклийн прехвърли поглед към безстрастните лица на охраната. Те стояха като застинали, сякаш нищо не беше се случило. Репортерите отпуснаха фотоапаратите си и лениво се разприказваха, като все пак поглеждаха от време на време към самолета.
Хората в него не даваха признаци на живот.
Маклийн почувства как го завладява отчаяние.
Госпожа Маклийн извърна глава и тихо каза:
— Според мен това става неприлично.
— И какво предлагаш? — също така тихо попита нещастният премиер, чиито крака вече започваха да замръзват от неподвижното стоене на вятъра.
— Да си вървим — решително заяви госпожа Маклийн.
— Какво говориш! — успя само да прошепне премиерът на Ирландия. — Ще стане световен скандал.
— Вече стана световен скандал — каза жена му. — Представяш ли си какви идиоти изглеждаме?
И въпреки това, макар да разбираше, че в думите на съпругата му има истина, премиерът знаеше, че ще продължава да стои. Сега той не беше частно, а официално лице.
Минутите се точеха все по-бавно, а ако се съди по това, че вече и бодигардовете пристъпваха от крак на крак, на тях също им беше омръзнало тягостното очакване.
Репортерите се подсмихваха, започнаха да снимат самолета със затворената врата, а също чакащия премиер и свитата му. Маклийн се почувства съвсем нещастен, той вече виждаше тези снимки във вестниците със заглавия: „Напразно очакване“, „Нашият премиер изпързалян“ или нещо още по-остро. Насочените срещу него обективи го накараха отново се почувства като беззащитен ученик пред всесилния директор.
„Какво да правя? — опитваше се да реши той. — Да си отида гордо? Или да почакам още?“ Ситуацията ставаше чудовищно нелепа. „Може пък да се е случило нещо на президента?“ — мина му през ума.
Но ето, вратата като че ли помръдна. Сърцето на премиера заби ускорено. Нима все пак дочака…