— За бога, в никакъв случай. И дума да не става да живееш у непознати. — Хелън се изкиска. — Е, и ние сме ти непознати, но се надявам, че няма да е за дълго. Надявам се, че скоро ще бъдем приятели.
— Колко сте мили — промълви тихо Изабел. — Толкова успокояващо е да знам, че живея на безопасно място… сред хора, които мислят за мен.
Тя лъжеше толкова умело. Керн усети как в него се надига ярост.
— Сигурно търсите работа като гувернантка или компаньонка — каза той. — Позволете ми да ви помогна да си намерите добро място. Незабавно.
— Благодаря, милорд, но моите проблеми едва ли трябва да занимават една толкова високопоставена личност като вас.
— Напротив, аз се възхищавам на хората, които търсят честен начин да си изкарват прехраната. Притежавате ли някакви специални умения?
Намекът му накара Изабел да пребледнее. Погледът й срещна неговия и той видя негодуванието и решителността й да си проправи път в обществото. Тя му хвърли една лъчезарна усмивка.
— Съжалявам, но предложението ви за помощ закъсня, милорд. Малко преди да влезете, братовчедка ми ми предложи място в домакинството си.
— Не просто място, тук ще имаш дом. — Очите на Хелън блестяха от сълзи на съчувствие. — Изабел ще бъде моя компаньонка. Тя ще ме придружава в обществото. Нали, татко?
Изражението на маркиза не издаваше мислите му.
— Разбира се — каза безизразно той. — Госпожица Дарси трябва да остане у нас за сезона. Настоявам за това.
Керн се намръщи от изненада. Защо, по дяволите, Хатауей приемаше измислиците на Изабел за чиста монета? Едва ли беше толкова глупав…
Керн сграбчи облегалката на един стол и му се прииска това да беше вратът на Изабел.
— Откъде точно идвате, госпожице Дарби?
— Дарси — поправи го тя, без да отмества поглед от неговия. — Пристигнах с пощенската кола от Нортумбрия. Пътувах почти четири дни.
— Странно. По акцента бих ви взел за лондончанка.
— Скъпата ми покойна майка е прекарала детството си в Лондон. Несъмнено съм възприела нейния акцент.
„И разпуснатото си поведение също.“ Той се изкушаваше да я изобличи, но Хелън бе прехапала устни в очакване, а той не искаше да й причини болка — поне не преди да беше стигнал до дъното на тази заплетена история. Той се обърна към домакина.
— Хатауей? Никога не си споменавал, че семейството ти има клон с име Дарси.
Маркизът сякаш се вцепени. В тъмните му очи се появи тревожно пламъче.
— Връзката е доста далечна. Въпреки това госпожица Дарси е добре дошла тук.
— Разбирам. Тя носи ли препоръчително писмо?
— Това е невъзможно. Всичките й роднини са вече покойници. — Предупредителната нотка в гласа му показа на Керн, че не трябваше да задава повече въпроси.
Графът се втренчи в Хатауей. Маркизът знаеше истинската самоличност на Изабел. Но откъде? Невъзможно беше той да се е срещал с Аврора Дарлинг. Хатауей не можеше да бъде един от мъжете, описани в мемоарите.
Дали?
Невъзможно.
Тогава Хатауей хвърли един поглед на брат си, който гледаше с усмивката на човек, стиснал до болка зъби. Десет години по-млад от маркиза, преподобният лорд Реймънд Джефрис бе имал развратна младост. Той накуцваше в резултат на един отдавнашен дуел, скандалът, за който брат му бе успял да потуши без много шум. Инцидентът обаче го беше накарал да улегне, да се ожени за момиче от почтено семейство и да се прехранва от патронажа на Хатауей.
Лорд Реймънд. Разбира се!
В миналото лорд Реймънд сигурно бе имал връзка с Аврора Дарлинг и сега Хатауей — както винаги — се опитваше да предпази брат си от евентуален скандал.
Свещеникът се изправи с помощта на бастуна си.
— Иска ми се да имах време за празни приказки, но трябва да подготвя литургия за утре.
— Погрижи се да е интересна — каза Хелън. — С братовчедката Изабел ще те слушаме от семейната пейка.
— Темата на проповедта ми ще бъде „Аз съм добрият пастир и познавам стадото си.“ Никой от нас не може да излъже Всевишния, защото Той винаги знае какви тайни крием в сърцата си. — Хвърли мрачен поглед на Изабел, след което си тръгна.
— Ще те изпратя — каза Хатауей.
Двамата братя напуснаха дневната, съпроводени от силното тропане на бастуна на лорд Реймънд, което бе израз на безмълвен гняв. Двамата бяха наклонили глави един към друг и Керн едва успя да се въздържи да не тръгне след тях и да им поиска обяснение.
Той все пак щеше да говори с маркиза. Щеше да го притисне да сложи край на този маскарад. Този път Хатауей не трябваше да предпазва брат си от скандала. Много по-лошо можеше да стане, ако Изабел Дарлинг успееше да се омъжи за някой аристократ.