Като държеше ранената си ръка встрани, Мини извика на Дикенсън:
— Помогни ми, идиот такъв! Дръж я!
Дикенсън прикова Изабел към пода. Тя продължи да се извива, но опитът за бягство я беше изтощил. Когато Мини се опита да напъха лъжицата с течността в устата й, тя стисна здраво устни.
Мини стисна носа на Изабел.
— Правиш всичко това доста трудно — измърмори тя. — Искам само да останеш тук, за да мога да се грижа за теб, да ти бъда майка. Винаги съм искала само това. Но ти ми отказваш също като Аврора. Тя искаше да се премести заедно с теб и да ме остави тук.
„Мама?“
Изабел се опита да задържи мисълта, която отлиташе. Пред очите й притъмня. От липсата на въздух гърдите й буквално горяха. Когато вече не можеше да издържи, тя разтвори леко устни, за да си поеме дъх.
Мини натика лъжицата в устата й. Изабел се задави, когато сладникавата течност я изпълни.
Къщата беше построена от същите светли камъни, както и околните. Високи колони обграждаха верандата от двете страни. Три гранитни стъпала водеха към дискретна бяла врата. Прозорците бяха тъмни, с изключение на мъждукащата светлинка в една от стаите на втория етаж.
Спалнята на Аврора.
Кой беше там?
Керн посегна да почука на вратата, но размисли и вместо това натисна бравата. Беше заключено.
— Ще влезем през задната врата — каза той.
Хатауей кимна мрачно и тръгна след него. Той сигурно също беше изпитал лошо предчувствие, когато бе забелязал мъждукащата светлинка в прозореца. Дали Мини беше влязла там.
Опустошението в спалнята на Аврора сигурно беше причинено от Мини. Тя се беше престорила, че е била нападната. Но защо? В мемоарите нямаше нищо против нея.
Освен ако тя не беше търсила мемоарите. Освен ако сама не се беше наранила с ножа, за да накара Изабел да се прибере в бордея.
Въпреки че вечерта не беше студена, Керн усети хлад. Не бе трябвало да позволява на Изабел да се връща тук. Нямаше да намери покой, докато не я откриеше и тя отново не се озовеше в безопасност в прегръдките му.
Край конюшните цареше мрак. Наблизо изпръхтя кон. Миризмата на разлагащи се боклуци беше станала по-силна след дъжда от предишния ден. Стъпките им отекваха по паважа.
Керн стигна до входа за прислугата и отвори вратата. Хатауей влезе след него. Необходими им бяха няколко секунди, за да свикнат с тъмнината в неосветения коридор. На графа му се стори странно, че от кухнята не се носи миризмата на приготвяна вечеря.
Къде бяха изчезнали всички?
Керн тръгна по тясното задно стълбище. Двамата вървяха бавно в тъмнината. Сигурно щеше да намери Изабел в спалнята й. Тя може би беше решила да подремне малко. Това обясняваше защо прозорецът й не беше осветен.
А може би тя и лелите й се бяха събрали в стаята на Аврора и си говореха за доброто старо време. Или пък се опитваха да успокоят разбитото сърце на Изабел.
Графът обаче не можеше да се отърси от тревогата, която го беше обзела. Отсега нататък той възнамеряваше да държи Изабел колкото се можеше по-близо до себе си. Щеше да се ожени за нея и нямаше да й позволи да наруши брачната си клетва да го почита и да му се подчинява.
Коридорът на втория етаж също не беше осветен. Хатауей посочи към затворената врата на будоара на Изабел. Керн отиде там и долепи ухо до вратата. Отвътре се чуваха някакви гласове. Той натисна бравата, но тя се оказа заключена.
Изабел изплю течността право в лицето на Мини.
Възрастната жена изруга, отскочи назад и вдигна престилката си, за да избърше лицето си.
— Неблагодарно момиче. Аз правя само това, което е най-добро за теб. Винаги съм постъпвала така.
Изабел се сви на кълбо на пода. Въпреки всичко малка част от течността мина през гърлото й. Тя знаеше, че когато действието й се проявеше, вече нищо нямаше да може да й помогне.
Дикенсън щеше да я използва, както си поискаше. Леля Мини щеше да му помогне. А Изабел не можеше да направи нищо, за да им попречи.
Оръжие. Трябваше да намери оръжие.
Докато оглеждаше стаята, всичко плуваше пред очите й. Но наоколо нямаше нищо, с което да се защити. Леля Мини се беше погрижила за това.
Изабел бавно осъзна истината. Леля Мини беше унищожила вещите на майка й. Тя беше нарязала роклите, тя беше разляла парфюмите, тя беше преобърнала мастилницата. Тя беше мразила майка й.
Леля Мини беше убила майка й.
Тази ужасяваща мисъл не излизаше от ума на Изабел. Леля Мини искаше Изабел да остане тук. Тя неведнъж бе повтаряла това. В мемоарите си Аврора пишеше, че искала да остави жените и да се премести в провинцията, където да живее само с Изабел.
„Ако е рекъл господ, средствата от публикуването на книгата ми ще ми позволят да напусна този дом на порока завинаги и да отида при дъщеря си в Оксфордшир. Там двете най-сетне ще бъдем заедно.“