Выбрать главу

Майка й се беше страхувала, че е била отровена от някой от бившите си любовници, желаещ да й попречи да публикува мемоарите си. Само че убийството й нямаше нищо общо с книгата й.

То се дължеше само на егоизма на леля Мини да задържи Изабел в бордея.

Над съзнанието на Изабел се спусна мъгла. Опиумът. Тя се опита да мисли, да запази разума си, но умът й бе обвит от топла мъгла и тя престана да усеща каквото и да било, освен смътно чувство за опасност. Повече от всичко й се искаше да се сгуши и да затвори очи. Крайниците й сякаш тежаха по сто килограма. Изабел смътно усети как в стомаха й се разлива топлина. Джъстин. Колко много й се искаше той да я прегърне. Тя се раздвижи неспокойно по коравия килим.

Изабел чу гласа на Мини, който идваше някъде много отдалеч.

— Така, детето ми. Виждам, че си глътнала достатъчно от лекарството, за да се почувстваш по-добре. Скоро ще осъзнаеш, че всичко това е в твой интерес.

— Отдръпни се. Тя е готова за мен.

Той се извисяваше над нея. Изабел се опита да фокусира замъгления си поглед, но образът му се разцепи на две. Не трябваше да му позволява да я докосне…

— Вдигни я и я сложи на леглото — нареди му леля Мини.

— Ти за какъв ме мислиш, за слуга ли?

— Направи каквото ти казвам. Няма да позволя момичето ми да бъде използвано на пода, сякаш е някаква улична кучка.

Дикенсън измърмори нещо и се приближи предпазливо до Изабел, сякаш всеки момент очакваше тя да избухне отново. На нея обаче не й бяха останали сили. Опиумът беше проникнал във вените й и я караше да се чувства слаба и отпусната.

Дикенсън приклекна до нея и сложи ръце под тялото й. Студените му ръце я изтръгнаха от вцепенението й. Тя потръпна и извика тихо:

— Неее!

Керн и Хатауей тъкмо се чудеха дали да почукат или не, когато дочуха приглушения вик.

Звукът прониза Керн като стрела. Изабел.

— Отдръпни се! — нареди той.

Маркизът едва успя да отскочи встрани, когато Керн се хвърли с рамо към вратата. Дървото изскърца. Той повтори опита си и този път ключалката поддаде и вратата отлетя встрани.

Графът нахълта в будоара, следван от Хатауей. В стаята беше тъмно и нямаше никого. Слаба светлинка се процеждаше изпод вратата на спалнята.

Керн се втурна натам, обзет от страх. Един бърз поглед му беше достатъчен да огледа всичко.

Терънс Дикенсън стоеше гол до кръста до огромното легло. Мини беше коленичила в горната част на леглото. Тя държеше главата на Изабел, галеше косата й и я успокояваше.

Изабел лежеше сякаш подготвена за жертвоприношение, съвсем неподвижна, облечена само в тънка бяла нощница.

— Господи! — избухна Хатауей.

На Керн му причерня пред очите. Той изръмжа диво и се нахвърли върху Дикенсън. Възрастният мъж отстъпи бързо назад, спъна се в някакъв стол и падна на килима.

Той се сви уплашен и вдигна ръка, за да се предпази от гнева на графа.

— Аз… мога да обясня. Мини ме накара. Н-но… н-ни-що не се получи. В-всичко беше г-грешка.

— Много голяма грешка.

Керн вдигна Дикенсън от пода и стовари юмрук в челюстта му. Чу се силно изпращяване и главата на Дикенсън се отметна назад. Той се удари в стената и се строполи на пода, където остана да лежи неподвижно, със затворени очи.

Керн отиде до леглото. Мини се опита да покрие Изабел с тялото си, но маркизът я издърпа безцеремонно и изви ръцете й зад гърба.

— Ау! — извика тя. — Внимавайте с ръката ми.

— Ще си получиш заслуженото лечение. В затвора „Нюгейт“.

— „Нюгейт“! По какво обвинение?

Хатауей я гледаше безмилостно.

— По обвинение в убийството на Аврора Дарлинг.

Керн седна на леглото. Изабел мяташе глава върху възглавницата, като мърмореше нещо неразбираемо. Връхчетата на гърдите й бяха ясно очертани под плата на нощницата, която се увиваше по стройното й тяло. Господи, Мини беше повикала Дикенсън тук, за да изнасили Изабел.

Керн усети как отново го обзема ярост, примесена с нежност. Той докосна бузата на Изабел.

— Изабел.

Клепачите й потрепнаха. Тя се размърда неспокойно и ръцете й се вкопчиха в него.

— Джъъъстин?

— Тук съм, скъпа. — Той отметна една къдрица и я целуна по челото. — Тук съм.

Тя отвори очи. Замъгленият й поглед го огледа и на устните й бавно се разля щастлива усмивка.

— Неее… сънуувам ли?

Тя заваляше думите. Керн почувства паника и се обърна към Мини.

— Какво си й дала, по дяволите? Отрова ли?

— Разбира се, че не — отвърна нацупено тя. — Само малко опиум. Обичам я повече, отколкото ти някога би могъл.