— Не — отвърна тихо тя, — не знаех.
— Сватбата ми ще е прекрасна. Ще бъде най-интересното събитие на сезона — Хелън се завъртя из стаята, като не пускаше синята рокля. — Само си представи как вървя между пейките в църквата „Сейнт Джордж“, хорът пее, розите цъфтят и всички се усмихват. Ще бъде прекрасно като в приказка.
Докато я гледаше, Изабел изпита силен копнеж. На петгодишна възраст тя си бе мечтала да бъде принцеса. Тази мечта я беше привличала и обгръщала като топла вълна. Беше си представяла как ще живее в дворец и никога вече няма да яде пюре от ряпа. През деня щеше да се разхожда с кучето си, което щеше да се сгушва до нея вечер. В крайна сметка, нали баща й щеше да бъде кралят.
Когато навърши осем, Изабел вече бе разбрала, че приказките са лъжи. Тя живееше в бедна селска къща и редовно ядеше пюре от ряпа. Кучетата бяха мръсни същества и не трябваше да иска да има куче. Нямаше баща, а само майка, която живееше далеч и която не можеше да бъде притеснявана с детински молби. Така й казваше намусената госпожица Дод, която я учеше на задължителните за младите дами знания и умения.
На дванайсетгодишна възраст Изабел вече знаеше, че не е и дама. Беше се родила не в красиво имение, а на някакво износено одеяло. Беше предмет на селските клюки, защото я бяха изгонили от града. Майка й беше заета да върши непристойни неща с богати господа.
Но от време на време Аврора вземаше дъщеря си при себе си и тогава Изабел се чувстваше толкова щастлива! Мама я обсипваше с целувки и я обличаше в коприна и дантели, сякаш Изабел беше някаква кукла. През следобедите те наблюдаваха господата и дамите, които се разхождаха в Хайд парк, а вечер обикаляха покрай красивите домове на благородниците, чиито обитатели се бяха събрали около масата и не се хранеха с пюре от ряпа.
Тогава Изабел отново започваше да си фантазира, че е принцеса. С годините разшири фантазиите си с надеждата да срещне някой принц. Той щеше да се влюби в нея от пръв поглед и да я отнесе на коня си в замъка, където двамата щяха да живеят щастливо до края на живота си. Тя щеше да доведе там и мама и двете щяха да бъдат известни дами, на които всички щяха да се възхищават.
Разбира се, смъртта на майка й я беше върнала към горчивата действителност. Както винаги. И ето, че сега Изабел най-после живееше в дворец. С тази разлика, че не тя беше принцесата. Тази роля се падаше на лейди Хелън.
Красивата, сладка, наивна лейди Хелън, която се движеше из стаята, сякаш танцуваше със своя невидим принц.
— Опасно е човек да вярва в приказки — почувства се задължена да каже Изабел. — Някой ден може да го събудят доста грубо.
— О, боже! — Хелън спря пред Изабел и се загледа в нея със съчувствие. — Ти си преживяла толкова много ужасни неща, но аз възнамерявам да ти покажа колко прекрасен може да бъде животът. И за да те уверя, ти ще бъдеш една от придружителките ми на сватбата ми.
— Струва ми се, че това не е много мъдро…
— Моля те, Изабел, трябва да се съгласиш. Ще започнем да пазаруваме още в понеделник. И докато избираме булчинската ми рокля, ще накупим дрехи и за теб. Моите дрехи не подхождат на цвета на кожата ти. Ако искаш да впечатлиш обществото, ще ти трябват бални рокли, обувки, ветрила и хубави бонета.
Това беше точно предложението, което Изабел се беше надявала да чуе, тъй като не разполагаше с много пари. Старата й сива рокля й беше останала от дните, когато бе учила в провинцията, а роклите, които бе наследила от майка си, бяха твърде неприлични за една млада дама, която твърдеше, че е израснала в провинцията.
— Как ще реагира баща ти на тези разходи?
— Ще остане доволен. Татко е най-щедрият и най-възпитаният джентълмен на света. Сама ще се убедиш в това.
Не. Изабел никога нямаше да повярва, че това може да се отнася за Хатауей или за някой друг благородник. Набожният му брат беше използвал майка й, беше се възползвал от нуждата от обич, която бе изпитвала Аврора.
Въпреки това Изабел затаи дъх, когато усети мрачен копнеж. През целия си живот тя бе изпитвала нужда от баща, който да я прегръща, когато се чувства наранена, да я слага вечер в леглото и да я разказва приказки, да споделя надеждите, мечтите и страховете й. Тя искаше да има защитата, близостта и любовта, които се долавяха в гласа на лейди Хелън.
Радостта на Изабел от първоначалния й успех се изпари и бе заменена от горчивина. Дали Хатауей се беше съгласил да изпълни желанията й само за да защити безценната си репутация? Дали пък не беше действал в името на дъщеря си, за да я предпази от скандал? Отговорът караше Изабел да се чувства омърсена, сякаш бе опетнила с нещо това щастливо семейство.