Но нито един от любовниците й не й беше предложил почтен живот. Когато Аврора беше заплашила, че ще разкрие мръсните им тайни, един от тях я беше убил. Изабел знаеше, че имаше голяма вероятност убиецът да е бил баща й.
С всеки удар на сърцето й старата болка се опитваше да сломи самообладанието й. Искаше й се да избяга от тази бална зала и да се върне сред познатата обстановка на бордея.
„Страхливка“ — скастри се мислено тя. Трябваше да се срещне с този човек. Това беше като необходимостта от изпиване на горчиво хапче. Изабел бе живяла в света на мечтите твърде дълго. Време беше да застане лице в лице с реалността.
Тя усети леко стисване на пръстите си и се озова отново срещу Чарлз Мобри.
— Скъпа госпожице — каза той, — ако ми позволите да уредя представянето ви на когото и да било тук, това ще ме направи най-щастливият мъж на този свят.
Успехът бе толкова близо. Кадрилът наближаваше към края си и тя нямаше намерение да стои тук и да чака танца си с Керн. Той несъмнено с удоволствие щеше да се откаже от изпълнението на това задължение.
„Бъдете спокойна, госпожице Дарлинг. Нямам намерение да ви изпускам от погледа си нито за миг.“
Тя се отърси от неприятните мисли и се усмихна лъчезарно на Мобри.
— Тогава нека да се разходим до залата за карти. Подозирам, че господинът, с когото искам да се срещна, може да бъде там. Но искам да ми обещаете, че ще ме оставите сама да повдигна темата за майка ми, когато аз реша…
Докато Мобри я отвеждаше от дансинга, тя си наложи да овладее нервите си. Ако всичко минеше по план, Изабел щеше да застане лице в лице с баща си.
Танцуващите се бяха събрали в единия край на залата и пречеха на Керн да вижда Изабел и Мобри. Той прикри нетърпението си, докато Хелън си разменяше любезности с херцогиня Ковингтън.
Обичайно беше след края на танца една млада дама да се върне при придружителката си. Хатауей обаче бе възразил, че не трябва да водят придружителка, защото някоя роднина по женска линия би могла да се замисли над връзката на Изабел със семейството и да разкрие истината. По времето на обиколките по магазините и събиранията, на които Хатауей не можеше да придружава дъщеря си, с нея отиваше старата госпожица Гилбърт, която беше гувернантка на Хелън от години и твърде много ценеше работата си, за да си позволява да задава въпроси.
Тази вечер госпожица Гилбърт си беше останала вкъщи, а Хатауей се беше уединил с политическите си другари в библиотеката. Керн предпочиташе да бъде с тях, но обстоятелствата го бяха накарали да играе ролята на бавачка.
Тълпата се разпръсна. Останалите танцьори заеха местата си. Изабел и Мобри ги нямаше никъде. Къде бяха отишли, по дяволите?
Хелън и херцогинята обсъждаха каква трябва да бъде височината на шапката на една дама. Керн се усмихна на херцогинята с най-очарователната си усмивка, извини се, хвана Хелън под ръка и я дръпна настрана.
— Но, Джъстин — възрази тя, когато двамата започнаха да си пробиват път през множеството, — аз не бях свършила разговора си. Тъкмо казвах, че ако перото в шапката на дамата е по-дълго от лицето й, тя изглежда смешно непропорционална…
— Музиката засвири отново. Нали беше обещала да танцуваш с младия Блейки? А, ето го и него — Оркестърът засвири кадрил. Керн предаде Хелън на изчервилия се граф Блейки. — Извинете ме — каза Керн и се поклони на Хелън. — Трябва да намеря братовчедка ти за танца.
Изабел и Мобри бяха напуснали балната зала. Керн успя да установи това, след като направи една обиколка на огромното помещение, като разменяше поздрави с някои свои познати и избягваше други, за които знаеше, че са многословни. Той излезе в коридора и започна да оглежда хората, които се намираха там. Две жени на средна възраст се плъзнаха по стълбите към дамската тоалетна. В трапезарията в другия край на коридора слугите нареждаха приборите за среднощната вечеря. Той надникна над балюстрадата и забеляза няколко закъснели гости във фоайето отдолу. Други влизаха и излизаха от приемните зали на долния етаж. Да не би Изабел да беше успяла да подмами Мобри в някой тъмен ъгъл?
С бързи стъпки Керн слезе на приземния етаж, надникна в библиотеката и продължи към дневната. Мебелите бяха отместени встрани, за да могат да бъдат сложени малки маси за игра на карти. Няколко игри вече бяха започнали и в тях участваха дами и господа, които предпочитаха да не танцуват. И тогава той я видя.
В далечния ъгъл на стаята, тъмна като греха на фона на камината от бял мрамор, стоеше Изабел Дарлинг. Чарлз Мобри се правеше на идиот, кланяше й се, докато я настаняваше да седне, след което тръгна да й вземе питие. На масата вече седеше един мъж, когото Керн не познаваше. Мъжът беше едър, имаше гъсти бакенбарди и дълбок белег на едната буза.