— Ако се притеснявате, че може да стане скандал, вървете си и не привличайте вниманието към мен.
— Искам да знам къде отивате.
— Нямам определена цел.
— Сигурно. — Гласът му беше по-твърд и пропит с подозрение — Да не би да имате тайна среща с Мобри? Най-малкото, което е можел да направи, е да изпрати каретата си да ви вземе.
Изабел сви юмруци под палтото си. По дяволите лорд Керн! Винаги мислеше само най-лошото за нея!
— Колко сте проницателен, щом сте успели да отгатнете тайната ми — каза иронично тя. — Каретата му ме очаква в съседната улица. Затова можете да ме оставите, без да се притеснявате. Аз ще се проваля сама и ще напусна живота ви и без вашите усилия.
Продължи да върви, като не сваляше очи от редицата къщи пред себе си. Това сигурно щеше да задоволи любопитството на графа. Щом в аристократичната му глава нямаше нито капка разум, той щеше да я изостави на милостта на съдбата й.
Керн изруга под мустак. Миг по-късно едрата му фигура запълни полезрението й. Мускулестата му ръка се уви около кръста й и я издърпа на седлото.
Изабел се озова заклещена странично на седлото пред него. Краката й висяха над земята и всеки опит да помръдне само я притискаше още по-близо до твърдото му тяло.
Дързостта му я караше да кипи от гняв. Тя отметна глава назад с намерението да му нареди да я пусне веднага, но язвителните думи замряха в гърлото й. Лицето му изглеждаше толкова привлекателно в мрака, сърцето му биеше силно срещу рамото й. С всяко вдишване тя вдъхваше мъжкия му аромат — кожа и мускус, мрак и опасност. Изабел изпита непреодолимо желание да вдигне ръце и да придърпа лицето му към своето, да докосне гладко избръснатата му буза, да вкуси мъжествените му устни…
Спря се с удивление. Това беше сексуално желание, същият плътски копнеж, който лелите й обсъждаха, когато си мислеха, че тя не може да ги чуе, онова тайно желание, което бе изпитвала, когато бе оставала сама в леглото си през нощта. Беше се заклела да не живее като майка си, да не се отдава на всеки, който я пожелае. Изабел се беше зарекла да запази страстта си за мъжа, който щеше да спечели уважението и доверието й.
Как тогава можеше да желае този студенокръвен грубиян?
Изабел го ощипа по ръката.
— Пуснете ме да сляза.
Той я стисна още по-силно, почти болезнено. Конят се понесе напред.
— Престанете да се въртите — тросна се Керн. — Ще подплашите коня ми.
— Къде ме водите?
— Обратно у Хатауей, за да не посрамите него и лейди Хелън.
Изабел си спомни за Персефона, която беше на легло и я викаше.
— Чакайте! Вие не разбирате.
— Ако се притеснявате за Мобри, съмнявам се, че той ще се откаже от вас толкова лесно. Още утре ще дойде да ви ближе краката, като ви донесе маргаритки.
— Щом толкова искате да знаете — процеди Изабел, — нямам среща с него. Затова ме пуснете.
Керн спря коня си. Красивата фасада на дома на маркиза се появи сред мъглата. С изключение на една-единствена мъждукаща светлинка в прозореца на стаята на Изабел на втория етаж, цялата къща беше тъмна.
Внезапно Изабел осъзна в колко опасна ситуация беше попаднала. Ако графът знаеше, че тетрадката със спомените бяха скрити само на няколко сантиметра от ръцете му, сигурно щеше да й вдигне полите и да й отнеме дневника. Тя затаи дъх, когато си представи как ръката му се плъзга по бедрото й…
Пръстите му повдигнаха брадичката й. Очите му блестяха в мрака. Тя отново усети онази гореща тръпка в себе си, шокиращото желание да се слее в едно с него, да се обърне на седлото и да обвие крака около кръста му.
— Лъжете — каза той.
Наложи й се да се замисли за миг, преди да осъзнае, че той имаше предвид срещата й с Чарлз Мобри.
— Не лъжа.
— Това може да се провери веднага, като отида да потърся каретата на Мобри.
— Тогава го направете. Няма да намерите нищо.
— Къде отивахте тогава? И не ми повтаряйте пак онези глупости, че само сте се разхождали.
Изабел отчаяно искаше да се отърве от него.
— При леля Пърси. Тя е болна и ме повика.
— Къде живее тя?
— В бордея… с другите ми лели.
— О, значи те са ви лели.
— Да. Вие може и да ги презирате, но те са единствените роднини, които имам. — Тя се ядоса, когато усети сълзите в очите си. Отвърна глава, преди той да бе забелязал сълзите й, и се опита да се измъкне от желязната хватка на ръцете му. — Сега ме пуснете, за да продължа по пътя си. Нямам време за губене.
— Стойте мирно, за бога. — Той дръпна юздите и подкара коня си в тръс. — Ще ви отведа там.