— Нямам нужда от помощта ви.
— Въпреки това ще я получите. Затова престанете да спорите с мен.
Докато направляваше коня си из мъглата по улиците, Керн си казваше, че не трябваше да й вярва. Изабел Дарлинг беше лъжкиня и изнудвачка, тръгнала на лов за богатство. Но той не беше способен да остави една жена да върви сама по улиците нощем, независимо колко неморално поведение имаше тя.
Дявол да го вземе чувството му за приличие.
И мекото му сърце. Той беше готов да се закълне, че за миг бе зърнал сълзи в очите й. Сълзи.
Близостта й му пречеше да мисли рационално. Въпреки че тя седеше неподвижно като статуя, женствените й форми го подлудяваха… извивката на бедрата й, пълнотата на гърдите й… допирът на мекия й задник до крака му. Искаше му се само веднъж да можеше да се освободи от скрупулите си. Искаше му се да я отведе в някоя странноприемница и да я хвърли в леглото. Искаше му се да я обладава отново и отново, докато не престанеше да измъчва тялото и душата му.
„По-добре е да отстъпим пред страстта, отколкото да отричаме съществуването й.“
Дявол да го вземе. Той не отричаше съществуването на страстта. А и как би могъл, след като слабините му изгаряха от адски огън? Но ако се оставеше да бъде управляван от животинските си желания, щеше да заприлича на баща си.
Дъхът му се превръщаше в пара в студената нощ. Дланите му се потяха в тънките ръкавици. Твърде много време бе минало, откакто за последен път бе вкусил забранения плод на плътските удоволствия. Имаше нужда от съпруга и то скоро. Имаше нужда от нежната, невинна Хелън. Тогава щеше да успее да се отърве от мрачните си фантазии, изпълнени с образа на магьосницата госпожица Дарлинг.
Когато стигнаха къщата, която се намираше в един спокоен квартал на запад от Риджънт парк, Керн беше изморил коня си. Той свали Изабел на земята и тя се втурна в къщата, преди той да бе скочил от седлото. Младата жена отвори входната врата и изчезна вътре.
Наоколо нямаше коняр, който да се погрижи за коня му, и затова Керн започна да го разхожда в тъмнината, като се опитваше така да охлади и животното и себе си.
— Е, какво ще кажеш за това? — изсумтя той, докато търкаше врата на коня. — Тя избяга, без дори да ми благодари за усилията.
Жребецът премигна и изпръхтя, сякаш искаше да покаже съчувствие.
— Тя несъмнено очаква от мен да стоя тук на студа, сякаш си нямам друга работа.
Конят разтърси гривата си.
Керн върза юздите към желязната ограда.
— Проклети жени! — измърмори той. — Трябва да си щастлив, че си скопен.
Този път конят тропна с крак и изцвили.
Керн потупа животното за последен път по врата, след което отиде до входната врата и почука. Той започна да крачи напред-назад по малката веранда, докато не чу щракването на ключалката и вратата се отвори леко.
Една висока, стройна жена, облечена в нощница се втренчи в него. Водопад от червени къдрици падаше по раменете й, а очите й го гледаха враждебно.
— Кой сте вие?
— Идвам при госпожица Дарлинг.
— Вие не знаете ли? Госпожица Дарлинг е мъртва.
За миг той усети как гърлото му пресъхва от ужас. След това обаче се опомни и осъзна какво искаше да каже жената.
— Младата госпожица Дарлинг.
— Тя е заета.
Червенокосата понечи да затръшне вратата, но той я изпревари, като сложи крак в пролуката.
— Аз я доведох преди малко. Пуснете ме веднага.
Жената се подчини неохотно и той влезе в мрачния вестибюл. На светлината на свещта, която тя носеше, видя, че го гледа гневно сякаш беше самият дявол.
— На Мини няма да й хареса присъствието ви тук. Тази къща е затворена за нехранимайковци.
На Керн му се стори забавно, че го смятат за пройдоха. Искаше му се да завие като вълк към луната, за да се отърве от раздразнението си.
— Вие сте Диана, нали?
— Откъде знаете името ми?
При първото му посещение тук човекът, на когото беше платил, за да остави вратата отключена, му бе казал всичко за жените, които живееха в тази къща.
— Няма значение. Кажете на госпожица Дарлинг, че лорд Керн я очаква.
— Сам й го кажете. Тя е там горе. — Диана сви рамо по посока на стълбището. — Само гледайте да не се пречкате, имаме болен човек в къщата. — Тя тръгна по стълбите, като полюшваше бедра, и отнесе свещта със себе си.
Керн започна да крачи напред-назад из мрачния вестибюл. Нямаше никакво намерение да нахлува в спалнята на някаква непозната жена. Разбира се, когато бе дошъл тук предишния път и се беше промъкнал в будоара на Изабел, той не бе изпитвал подобни притеснения.
Въпреки късния час, се чувстваше неспокоен и изпълнен с енергия. Погледна към горния етаж, но не видя никакъв признак на живот. Някъде над главата му долетяха звуците от неразбираеми гласове. Графът продължи да обикаля тъмната стая, сложил ръце на хълбоците си.