На Изабел й се прииска да я повика и да й се извини за това, че трябваше да си тръгне отново. Но защо трябваше да се извинява? Целта й заслужаваше похвала. Тя искаше справедливост и не искаше да позволи на един зъл благородник да му се размине извършеното убийство. След като Тримбъл щеше да отсъства известно време, тя можеше да насочи разследването си към преподобния лорд Реймънд Джефрис, херцог Линууд и останалите заподозрени.
Изабел се върна в спалнята и сложи свещта на масата до леглото. Тя прокара длани по копринената бална рокля, която сега беше ужасно измачкана. Няколко игли от прическата й бяха паднали някъде и сега косата й се спускаше по гърба й. „Ти си такава, каквато си — дъщеря на проститутка…“
Керн също никога не й позволяваше да забрави миналото си. Той я беше обвинил, че е тръгнала да се срещне тайно с Мобри. Въпреки това, когато той я бе метнал на коня си, Изабел бе изпитала копнеж по този дявол, бе искала да усети допира на ръцете му и вкуса на устните му.
Желанието се надигна като пламък в нея. Отказваше да приеме, че и нейната плът бе също толкова слаба, колкото и на майка й. Поне можеше да бъде благодарна, че Керн я беше оставил тук и се беше върнал в своя свят.
Краката й трепереха от изтощение и Изабел седна на едно столче до леглото. Леля Пърси спеше спокойно, въпреки че по бледата кожа под очите й се виждаха тъмни кръгове. Слабата й ръка лежеше върху юргана и измачканият ръкав на нощницата й се беше вдигнал над костеливия й лакът. Изабел си спомни как преди години леля Пърси бе имала навика да крие сладки в ръкава си, за да може Изабел да ги намери. При спомена за този жест очите й се насълзиха.
Тя премигна, протегна ръка и хвана китката на жената. Пулсът й все още беше твърде ускорен, като туптенето на сърцето на птичка. Изабел усети паника. Само преди една година майка й бе лежала така, твърде болна, за да се събуди…
Тя се отърси от тревогата си. Леля Пърси не беше отровена. Тя страдаше от характерна за професията й болест, която причиняваше тези моменти на влошено здраве. Това беше най-лошият пристъп досега.
Неочаквано пръстите й се свиха около ръката на Изабел. Леля Пърси въздъхна силно на сън, сякаш допирът я беше успокоил.
Изабел също се успокои. Тя се наведе напред и положи глава върху юргана. Когато майка й се беше разболяла, тя бе отсъствала от града и едва бе успяла да пристигне навреме. Сега Изабел се молеше да не беше пристигнала твърде късно за леля Пърси. Тя реши да подържи ръката на възрастната жена още няколко минути.
Часовникът удари пет.
Керн премигна в тъмнината. Сигурно беше задрямал. Беше му студено и неудобно и той стана и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули. Скоро щеше да се съмне, слугите в къщите на благородниците щяха да започнат да палят камините.
По дяволите. Защо Изабел се беше забавила толкова много?
Той отиде до стълбището и се спря за миг, сграбчил парапета. Трябваше да си тръгне и да я остави сама да се прибере в дома на Хатауей. Да я остави сама да обяснява защо се прибираше по обяд, при това все още облечена в балната си рокля.
Но ако направеше това, Хелън щеше да страда. Въпреки всичко, което беше казал на маркиза, Керн не искаше годеницата му да разбере мрачната истина за „братовчедка“ си.
Изабел щеше да си тръгне от тази къща. Веднага. Независимо дали това й харесваше или не.
Той се качи безшумно по стълбите и зави по коридора. От една отворена врата се процеждаше слаба светлина и той тръгна натам.
Една свещ догаряше сред разтопен восък на масата до леглото. В него спеше възрастна жена. Ако не беше едва забележимото повдигане на юргана, човек можеше да я вземе за мъртва. Едната й ръка беше протегната и стискаше тази на Изабел.
Изабел също спеше. Тя седеше на столче до леглото, положила буза върху юргана. Устните й бяха леко разтворени. Тъмната й коса се спускаше по гърба й. Уязвимостта, която излъчваше позата й, го накара да изпита неочаквана нежност.
Той влезе в стаята, отиде до Изабел и докосна голото й рамо. Кожата й беше прекрасно топла. Тя въздъхна в съня си. Той я разтърси силно.
Очите й се отвориха. Тя се протегна лениво, сякаш искаше да се намести по-удобно. След това обърна внезапно глава и се втренчи в Керн.
Очите й се разшириха и заприличаха на дълбоки, тъмни кладенци на фона на бледото й лице. Тя изглеждаше смътно озадачена от присъствието му. Графът никога не беше виждал Изабел без предизвикателната й маска и усети, че се навежда напред въпреки волята си. Тя въплъщаваше сладката невинност на момиче и сънливата чувственост на жена. Привлечен от изкушение, по-силно от похотта, той искаше да я прегърне и да я събуди с целувка.