Сега Изабел проклинаше собствената си наивност. Трябвало бе да отиде в имението на Линууд и да поиска среща с херцога. Твърде много зависеше от приемането й във висшето общество. То беше първата стъпка към узнаването на истината. Никой не можеше да й помогне, ако херцогът отнесеше тази истина със себе си в гроба.
— Заради мемоарите е, нали? — обади се Мини иззад нея. — Намерила си мемоарите на Аврора и ги използваш за постигането на някаква глупава цел.
Изабел се обърна рязко и видя, че жената беше застанала в рамката на вратата с ръце на хълбоците.
— Откъде знаеш за дневника на мама? — попита Изабел. — Аз го открих едва преди месец.
Мини сви рамене.
— Помня, че тя пишеше често в онази малка тетрадка. Въпреки че никога не говореше много за това.
Изабел бе открила съвсем случайно малкото томче, което майка й беше скрила в пресата за дрехи.
— Съжалявам. Трябваше да ви кажа, когато открих мемоарите, но… — Тя замълча и прехапа устни. Истината беше, че не бе искала да сподели намеренията си с „лелите“ си. Дневникът беше твърде скандален, твърде красноречив. И твърде показателен за недостатъците на майка й.
Мини стоеше неподвижно на мястото си.
— И какви преувеличени глупости описва Аврора?
— Разказва истории за… мъжете, които са споделяли живота й през годините. Това е всичко. — Типично в стила си, майка й не даваше точни дати, но правеше поетични описания на бурните си любовни връзки с редица благородници.
Изабел бе прочела с удивление мемоарите от началото до края. Едно нещо беше да си представя как майка й забавлява господата, които са я посещавали, съвсем друго бе да научи подробности за сексуалния й живот. А когато бе отворила последната страница, Изабел бе останала шокирана от записаните думи…
— Тогава, да не би да изнудваш Негово превъзходителство? — Мини гледаше неодобрително — Да не би да си го заплашила, че ще публикуваш мемоарите, ако той не си плати?
Мини бе отгатнала част от истината. Изабел реши да се възползва от това.
— Мама не остави нищо ценно. Знаеш колко неразумно харчеше. Прекрасно би било да се махнем от Лондон с теб, леля Кали, леля Ди и леля Пърси. На леля Пърси й е особено необходим свежият въздух в провинцията. А останалите… трябва да се освободим от всичко това. — Изабел посочи с ръка към стаята с тапицериите й от розов сатен, позлатени гълъбчета и дантели. Да се живее тук, бе все едно да се живее върху сватбена торта.
— Това обаче не е всичко — каза бавно Мини. — Чудя се дали не искаш да разбереш кой е баща ти. Какво пише в дневника за него?
Изабел усети как стомахът й се свива болезнено. Отиде до прозореца, открехна завесите и се загледа в тъмната улица.
— Мама го нарича Аполон. Не посочва истинското му име, а само, че е бил благородник. — След това тя попита тихо: — Сигурна ли си, че мама никога не ти е говорила за него?
— Не — Мини въздъхна тежко. — Аврора умееше да пази тайни, това е сигурно. Тя живя сама тук, докато не се роди ти. Тогава той я изостави… както и теб. — Тя замълча. — Но Линууд не е баща ти, ако това е, което си мислиш. Аврора се запозна с херцога едва след твоето раждане.
Изабел вече го знаеше от мемоарите на майка си. Тя продължи да гледа встрани, тъй като Мини винаги бе успявала да разчете изражението й безпогрешно.
— Благодарна съм на бога за малката услуга, която ми е направил.
— Онова, с което си се заела, не е много разумно, моето момиче. — Мини се раздвижи из спалнята зад гърба на Изабел. — Баща ти не се интересува от теб. Нито веднъж не дойде да те види. Дори не знаеш как е истинското му име.
— Той е пращал пари на мама за моето обучение.
— Ха! Веднага след смъртта на Аврора спря да изплаща тази мизерна сума. Но ние все още не сме стигнали до приюта, така че не е необходимо да се опитваш да го намериш.
— Не съм казвала, че го търся — отвърна Изабел.
Тя се беше вкопчила здраво в кадифената завеса. Преди много време, когато още бе вярвала в приказките, си бе представяла баща си като крал на някакво вълшебно кралство. Когато селските деца й се бяха присмивали, бе копняла да им докаже, че наистина е принцеса. Изабел бе изчакала едно от редките си посещения в Лондон, за да зададе на майка си всички въпроси, които я бяха вълнували.
Никога нямаше да забрави изражението на Аврора тогава. Разплакана, майка й се беше оттеглила в спалнята си. Когато бе видяла вечно веселата си майка обзета от меланхолия, Изабел бе останала потресена и болката й се беше превърнала в презрение към човека, който ги беше изоставил. Тя не се интересуваше от него като свой баща и никога нямаше да се заинтересува.