— Но ти си нощна смяна.
— Сега запомни, дошъл съм си вкъщи в девет часа, защото съм свършил по-рано. След това съм закарал обратно колата в дванадесет и веднага съм се върнал вкъщи.
— О’кей. — Тя измъкна масивното си тяло от кревата и се протегна за един шоколад върху нощното шкафче.
Когато той излезе, тя стана. Хърбърт беше загазил, тя знаеше това. Но как можеше да му служи за алиби, когато цялата вечер беше в съседната къща? Ще трябва да го обсъди с Луела Крисп.
Каква чудесна съседка беше Луела. Толкова мила и разбираща. Слава Бог, че беше дошла да живее в съседната къща и отърва Мардж от един живот, който се състоеше само от ядене, гледане на телевизия и Хърби.
Тя се затътри надолу да си приготви обичайната закуска от яйца, препречени филии и нискокалоричен шоколадов малц. Опитваше се да намали яденето, беше обещала на Луела, че ще го стори.
Беше толкова чудесно, че Луела й позволи да се присъедини към нейния „кръг от приятели“, както ги наричаше тя. Предната вечер беше нейното посвещение и то включваше секс с всеки от присъстващите петима мъже. Но Мардж нямаше нищо против. Луела й беше обяснила, че трябва да се подчини, за да стане част от групата; всеки нов член правеше това.
— Това е голяма чест — беше й казала Луела. — Ние избираме много малко хора. Мъжете, които ще бъдат с теб, са много уважавани членове на обществото.
Развълнувана, Мардж беше гледала тайно лицата им, като се надяваше да разпознае поне някоя филмова звезда. Беше малко разочарован, защото те не изглеждаха важни клечки, повечето бяха възрастни и безлични. Но все пак Хърбърт не я беше докосвал толкова отдавна и всъщност нямаше значение как изглеждат те.
Тя взе вестника от пода на кухнята, където Хърбърт го беше оставил, и се зазяпа в една реклама за шапка, имитация на норка. После прочете за убийството на хипарката, като заби зъбите си в една голяма сочна праскова.
Хърбърт пристигна в Сюприм Шофър Къмпани за рекордно време.
— Какво правиш тук, Джеферсън? — попита го мъжът зад бюрото. — Не работиш през деня и нощта, нали?
Хърбърт поклати глава, като очите му се движеха неловко.
— Не. Загубих си запалката. Цена е. Помислих си да я потърся веднага+ Кадилака, дето го карах онази вечер, още ли е в гаража?
Мъжът погледна в книгата.
— Не. Изкараха го по работа тази сутрин. Ще го върнат в шест.
Хърбърт почувства, че започва да се поти.
— Накъде тръгна?
— На обичайното място, към Ла Сиенега.
Хърбърт се обърна и излезе. Докато я поправяха щяха да я почистват отвътре и отвън. Но той не смееше да рискува. Ще трябва да отиде в гаража и да я огледа. Може би момичето е изпуснало нещо вътре.
Той ускори крачка към автобусната спирка и се проклинаше, че все още няма кола. Човек умираше без кола в Лос Анджелис, системата за обществен транспорт смърдеше.
Беше гореща мъглива утрин и той чувстваше крещяща нужда от душ. Колко мразеше да се усеща мръсен. Когато майка му беше жива, го биеше ако не искаше да се къпе. „Ти, мръсен малък копелдак“ — пищеше тя. — „Мръсен си като баща си.“
Колко ли щеше да е доволна, ако можеше да го види сега как се къпе по два-три пъти на ден.
В автобуса той се погрижи да седне сам, като се мръщеше през прозореца на минаващите хора.
Мислеше си за писмото, което беше пуснал до Сънди Симънс. Това го караше да се чувства добре.
Той си мислеше за нейния предполагаем годеж със Стив Магнъм.
Разбира се, това не беше вярно — просто реклама, защото те играеха заедно във филм. Хърбърт си мислеше, че е вещ в холивудските игри.
Той си помисли за Мардж и странната сцена, на която беше свидетел у съседите. Господи, когато тази история с убийството излезе от главата му, ще направи нещо за това. Няма да остави жена си да се замесва с банда перверзни типове. Междувременно ще държи Мардж в неведение, ще я накара да мисли, че той не знае нищо.
Колата беше горе на една пряка, а един майстор ровичкаше в нея отдолу.
— Трябва да се кача в колата — каза Хърбърт рязко.
— Така ли? — мъжът го огледа.
— Аз съм от Сюприм Шофър Къмпани. Един клиент е загубил нещо и трябва да го потърся.
Майсторът присви очи.
— Не съм вземал нищо.
Хърбърт кимна нетърпелив.
— Знам, че не сте, просто трябва да хвърля поглед. Може да не е тук, но аз трябва да погледна — сега.
Като се вайкаше, мъжът свали колата и Хърбърт влезе вътре. Той седна зад кормилото, сграбчи го здраво и огледа бавно наоколо. Като направи това, той излезе и наклони седалките напред, наведе се да огледа дебелите пухкави килимчета, първо от страната на шофьора, после останалите.